Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

— Не се бой — усмихна се палача. — Поне няма да ти се наложи да го правиш втори път.

Огледах тълпата като обезумял.

— Не сега — прошепнах. — Не бива да умра сега!

Когато дръпнаха стълбата, чух глас.

— Този не!

Но аз вече се задушавах, защото примката се беше впила в гърлото ми. Чух ужасен грохот, главата ми кънтеше като барабан, стомахът ми се надигна. Въртях се и се гърчех. Капот също танцуваше във въздуха. Болката в тила беше толкова силна, че не можех да дишам. После внезапно настана мрак.

Съвзех се, когато усетих как летя във въздуха и падам върху дървените греди на ешафода. Разхлабиха примката около врата ми, повдигна ми се и аз повърнах. До мен беше приклекнал кметът и ме оглеждаше загрижено.

— Още ли си с нас, мастър Шалот?

Повърнах отново върху робата му, подходяща благодарност за противния негодник. Той се отдръпна с отвращение.

— Помилван си, Шалот — той тикна малък свитък под носа ми. — Някой все още те обича.

Кметът направи знак. Двама стрелци ме хванаха под мишниците и ме свалиха по стълбите на ешафода. Погледнах към Капот, който още се клатеше, докато животът изтичаше от тялото му. Видях море от лица и чух дюдюканията на тълпата, разочарована от провала на забавлението си. Един съдебен служител, чиято дреха бе украсена с кралския герб на Франция, направи знак на стрелците да ме качат на седлото на коня, чиито юзди държеше.

По дяволите, едва си спомням останалото! Помня друсането на гърба на коня обратно през Париж. Мислех, че ще ме върнат в затвора, но вместо това се озовах пред вратата на „Златният петел“. Съдебният служител, скрит зад наличника на шлема си, ме свали от коня и ме вкара в стая, където една свещ разпръскваше мрака. Долових киселата миризма на потни дрехи и забелязах мангал с жарава. Бутнаха ме на леглото, стражът си тръгна, а прислужницата се появи с малко ечемичено хлебче и чаша вино. Известно време ме наблюдава как ям, промърмори нещо и си тръгна. Едва не се задавих с хляба; вратът и гърлото ми сякаш бяха стегнати в менгеме. Пред очите ми танцуваха звезди и продължавах да треперя от страх от последната си среща със смъртта. Сигурно ме разбирате. В един миг висиш на въжето, в следващия те свалят, яздиш през Париж и накрая получаваш най-сладкия хляб и най-ароматното вино, което някога си вкусвал.

(От преживяването ми на Монфокон мразя екзекуциите. Понякога като господар на имението трябва да наредя да екзекутират някого, но моят съд е познат със своята снизходителност. Разбира се, плащам си за това. Нощем в полята ми има повече бракониери, отколкото зайци. Предпочитам да помилвам и най-закоравелия престъпник, вместо да го видя на бесилото. Капеланът кима с малката си, плешива глава. Естествено, чак сега идиотът разбира причината за моето милосърдие. Навярно си е мислел, че сърцето ми е меко. Е, той научава по нещо всеки ден, включително защо не мога да понасям нищо около врата си. Дори докосването на най-гладката коприна пробужда ужасите от пътуването към Монфокон.)

Както и да е, да се върнем в „Златният петел“, където лежах на леглото и се унесох в сън.

Когато се събудих, Бенджамин се беше надвесил над мен, очите му блестяха, а лицето му беше по-бледо от обикновено.

— Роджър, върнах се.

— Естествено, проклет глупак! Точно навреме! — изръмжах аз. — Къде беше, по дяволите?

Бенджамин седна на стола до леглото ми и изтри потта от лицето си. Видя ми се по-блед и слаб.

— Съжалявам, Роджър — промърмори той. — Това е дълга история. Отидох в Келсо, в Шотландия — той отвърна поглед, потънал в спомените си. — Усамотен манастир, заобиколен от море тъмнопурпурен пирен и пусти, обитавани от духове блата. Сградата беше от тъмен камък, покрита със сиви плочи — той леко се усмихна. — Бях в безопасност. Агрипа ми даде разрешение за свободно преминаване, а лорд Д’Обини нареди на пограничните войници да ме пазят на всяка крачка.

— Какво откри? — попитах сприхаво.

Бенджамин потърка очи с опакото на дланта си.

— Нищо — отвърна той. — Абсолютно нищо. Много шотландци избягали в Келсо след Флодън, но знаеш ли какво, Роджър? Никой нищо не си спомня от онези бурни дни. — Бенджамин смръщи чело. — И което е още по-странно, игуменът, помощник-игуменът, всички длъжностни лица в манастира са сменени. Някои са умрели при доста загадъчни обстоятелства, други са били изпратени в чужбина с една или друга задача. Останалите — той сви рамене — бяха мълчаливи като гробове. Само един възрастен послушник, побелял старец, промърмори, че абатството било тъмна яма, която криела злите дела на големците в страната ни.