Пол Дохърти - Убийствата на Бялата роза

Пристъпих напред.

— Учителю — казах, — Бенджамин Даунби не е виновен.

— А кой тогава? — изрева той в отговор.

Нервно облизах устни и протегнах ръка.

— Той беше! — отвърнах и посочих най-малкия от моята банда. — Той сложи каната на вратата!

Бенджамин беше спасен, друг изяде боя, а аз се поздравих за вроденото си лукавство. Но нещата се влошиха. Нощем не си лягах. Сутрин не ставах. Не си миех ръцете, не изучавах часослова; вместо това беснеех. Майка ми, болна от някаква странна болест, само ме гледаше безмълвно с хлътналите си очи, докато пастрокът ми размахваше безпомощно ръце като уморена птица. Подигравах се на съветите им като млад арогантен глупак, какъвто бях. Задникът ми загрубя под бастуна на учителя и започнах да бягам от училище в полята и отрупаните с ябълки овощни градини. Веднъж учителят ме хвана натясно и попита къде съм бил.

— Учителю — отвърнах му, — доих патиците.

Той ме стисна за ухото, но аз го ударих силно под брадичката и избягах като хрътка. Прибрах се у дома, но не за да се видя с родителите си — откраднах малко пари, натъпках един вързоп с храна и поех към Лондон, където, както всички знаят, улиците са покрити със злато. Обикнах тесните му улички, оживения Чийпсайд, многото кръчми и, разбира се, добре заредените бардаци. Ще пропусна множеството си приключения — в крайна сметка започнах работа при старата Кукумявка, която държеше един от най-скъпите публични домове, близо до хана „Епископът на Уинчестър“ в Стюсайд, край моста в Съдърк. За един месец научих за жените повече, отколкото някои мъже за цял живот. Станах бияч, един от гръмогласните младежи, които пиеха много и обикаляха улиците по ризи от фин лен, шарени панталони, високи ездитни ботуши и огромни подплънки отпред на панталоните. Мотаех се, въоръжен със сабя и кама, и се молех никога да не ми се наложи да ги използвам.

Попаднах на лоши приятели, особено единият — приличен на невестулка мъж с дълга коса и лукави очи, наречен Джак Хог. Прониквахме в къщите и носехме откраднатите скъпи коприни и вещи на Кукумявката, която винаги им намираше купувач. Естествено, не мина много време и ни хванаха. Лежахме две нощи в Нюгейт, преди да ни изправят пред съда. Осъдиха ни на смърт чрез обесване, но главният съдия ме позна. Знаех нещо за него и му дадох да разбере, че ако не иска похотливите му подвизи да станат част от признанията ми, трябва да ми даде втори шанс. Хог увисна на въжето в Елмс. Аз можех да избирам — да се присъединя към него или да се запиша в армията, която се събираше в момента на север от Крипългейт за похода срещу Шотландия.

Не е ли странно, че още тогава загадките, свързани с битката при Флодън, са се понесли на юг като мъгла, за да променят живота ми. Но аз още не знаех това. Знаех само, че докато Хенри VIII беше във Франция, шотландският крал Джеймс IV бе пратил своя вестоносец Ружкроа с обидно послание, приканващо към битка. Съпругата на Хенри, жълтоликата дългуреста Катерина Арагонска, която хленчеше за съпруга си и копнееше да го дари със здрав наследник, прие предизвикателството и изпрати смелия Съри на север с огромна армия. Старият Съри беше негодник. Пиеше толкова много, че не можеше да ходи заради подаграта и се возеше в каруца като земеделец, а заповедите му се разнасяха от охраната и разузнавачите. Не беше стока, но беше добър военачалник. На младини заедно с баща си Джак Хауърд от Норфолк се били за Ричард Узурпатора при Босуърт. Старият Норфолк бил убит, а Съри — пленен и заведен пред Хенри Тюдор.

— Ти се би срещу своя крал! — изкрещял уелсецът.

Съри показал един кол от ограда.

— Ако парламентът обяви този кол за крал, ще се бия и за него! — заявил той в отговор.

Принцът явно харесал това. Съри прекарал известно време в Тауър, но скоро бил освободен заради способностите си на военачалник. По време на похода към Флодън той поддържаше добра дисциплина: накара да изработят голяма каруца, на която натовариха деветметрова бесилка, и заяви на висок глас, че ако някой наруши дисциплината в лагера, ще танцува на нея.

Както и да е, поех на север към съдбата си. Прахта от огромния ни обоз, вдигана от колела, крака и копита, се стелеше над гората от копия, почти скривайки късното лятно слънце, което хвърляше ярки отблясъци върху алебардите, мечовете и щитовете. Най-отпред се движеше каруцата със стария Съри, чиято руса коса вече беше побеляла, а старческото му тяло беше стегнато в метална ризница. Зад него вървеше моя милост между стрелците с елеци от еленова кожа и железни шлемове.