Пол Дохърти: Убийствата на Бялата роза

Та докъде бях стигнал? Убийството, за това говорех, преди моят капелан, моят викарий, да ме разсее, задавайки тъпи въпроси. Говорех за неживите, опетнени с кръвта на другите. Как ме посещават всяка нощ, обграждат леглото ми и се подиграват с титлата и богатството ми, защото знаят истината.

— Шалот — дразнят ме те, — ти си лъжец, крадец и страхливец.

Последното наистина ме обижда. Какво лошо има в бягството? Много пъти ми се е налагало да бягам. Благодаря на Бога, че съм се родил с най-острия ум и най-бързите крака в християнския свят. Но това беше някога. В стаята ми виси мой портрет от времето, когато бях на тридесет. Рисуван е от Холбайн и смятам, че приликата е доста голяма. Често го гледам: очите с надвиснали клепачи, едното леко кривогледо (навремето направих забележка на Холбайн за това) и черна блестяща коса, която пада на къдри до раменете ми. Лицето ми е изпито, но устните — големи и пълни, очите ми, макар и сурови, са заобиколени с бръчици от смях, а на брадичката си имам трапчинка. Бог ми е свидетел, че изглеждам благочестив като монах, но сигурно сте чували старата поговорка: „Не съди за коня по вида му“. Препоръчвам ви я като една от великите истини. Аз съм най-големият грешник, молил се някога в църква. Признавам, че съм лично запознат с всеки от седемте смъртни гряха, освен един — предумишленото убийство. Не съм убивал жени и деца, а онези, които са погинали от ръката ми, вероятно заслужаваха далеч по-тежка участ. Техни са духовете, които ме преследват, след като камбаните отброят полунощ.

Снощи видях сред призраците някои от мъжете и жените от миналото си. Тази сутрин лицата им са още пресни в паметта ми, докато седя в центъра на лабиринта си и нареждам на капелана да донесе подноса с писмените принадлежности. Но едно лице винаги липсва. Бенджамин, моят господар, племенник на великия кардинал Уолси, един от малкото ми приятели. Бенджамин с издълженото си мило лице, дългия остър нос и невинните морскосиви очи. Разбира се, той никога не се появява. Сигурно се разхожда сред ангелите и още задава проклетите си наивни въпроси. А колко ми липсва! След толкова години очите му все още ме преследват. Той беше добър, щедър и можеше да съзре Божия лик и в най-омърсената с кръв душа.

Аз изповядвам старата вяра. Скрито тъгувам по месата, липсва ми свещеника, който предлага нафора и вино, ароматът на тамян. В дебелите стени на голямата зала в имението ми е издълбан таен параклис, където пазя почернялата статуя, която спасих от Уолсингъм, когато войниците на регента Съмърсет оскверниха църквата. Взех статуята и всеки ден, когато мога, паля пред нея свещ за душата на мъртвия си господар. Но нека се върна към сънищата, които ме спохождат, когато нощта е тиха, нарушавана само от писъка на прилепите и призрачния зов на кукумявката.

Капеланът е готов. Седи на тапицирания стол, настанил удобно кльощавия си задник върху възглавницата, с перо в ръка, готов да потръпне от праведно възмущение пред скандалното ми минало. Докато си пия виното, той цъка неодобрително. Една чаша на ден, така ми заръча онзи дребен мръсник лекарят, но още не е дошло време за обедните молитви, а вече съм погълнал шест пълни чаши кървавочервен кларет. Но какво ли разбира лекарят? Нито един лекар не може да се нарече „успял“ — иначе би трябвало никой от пациентите му да не умира. Познавам много сърцати хора, които се наслаждават на живота и се радват на крепко здраве, докато не попаднат в ръцете на лекарите с техните тайни заклинания, пентаграми, люспи от саламандър, хороскопи и гърнета за урина. Миналата седмица лицемерът, който твърди, че се грижи за здравето ми, пристигна тичешком, за да ми изследва урината и аз надлежно напълних гърнето с котешка пикня. Идиотът го вдигна към светлината и тържествено заяви, че трябва да ям повече риба и да пия по-малко кларет. Боже, едва не умрях от смях. Но докторите не са чак толкова лоши. Ако искате да видите истински негодник, наемете си правник. Един от тези чираци на дявола дойде чак от Мидъл Темпъл 1 1 След разделянето на църковното и гражданското право в Англия през XIII в. се основават училища за новосъздадената обществена прослойка на правниците. Едно от тях се помещава в Мидъл Темпъл. Сградата се нарича така, защото е част от „Темпъл“ — седалището на рицарите тамплиери в Англия до разпускането на ордена през 1312 г. — Бел.ред. и ми предложи да опише цялата ми собственост, за да съм направел завещание. „Все пак“, заяви той, поглеждайки ме лукаво, „ти имаш толкова много деца“. Попитах негодника какво иска да каже, а той ми отвърна с многозначително подхилване, че много младежи и девойки от близките села имали повече от случайна прилика с моя милост. Глупавият капелан кима утвърдително, но аз не се срамувам. В много отношения съм като баща за хората си. Но да се върнем към правника. Бързо изтрих усмивката от глупавата му физиономия, когато го запитах дали тича бързо. „Бърз съм като заек“, заяви той.