Пол Дохърти: Убийствата на Бялата роза

Да се върнем към началото. Роден съм близо до кея Сейнт Ботолф, който се намира в края на лабиринта от улички край реката. Първият звук, който чух и който винаги ме връща към миналото, бяха непрестанните крясъци на вечно гладните чайки, които плячкосваха смрадливото бунище до черните стъклени води на Темза. Първият ми спомен е страхът от Потната треска. Просяците, сгушени до вратата, прокажените с нахлузени на главите бели торби — всички чуваха за наближаването й и забравяха за другите си нещастия. Търговците с мазни престилки и мръсни панталони тръпнеха и се молеха болестта да ги пропусне. Господарите им, самозвани големци, смятаха, че са в безопасност, докато седяха на масите и поглъщаха деликатес след деликатес — еленско и калкан в сметанов сос, прокарвано с почти черно неаполитанско вино в инкрустирани със скъпоценни камъни потири — но никой не беше в безопасност.

Потната треска отнесе баща ми; така поне казваше майка ми. Други твърдяха, че търговията му с платове западнала и той отишъл войник в Ниските земи 3 3 Исторически регион около делтата на Рейн, Шелда и Мьоза. Територията не съвпада изцяло с тази на държавите, които се обозначават понастоящем с това определение. — Бел.ред. . А може и да се е уплашил от вида ми! Бил съм най-грозното дете, и като си спомня красивата си майка, очевидно съм се метнал на баща си. Виждате ли, родил съм се с месец закъснение, главата ми била на буци, а едното ми око — леко кривогледо заради несръчната употреба на инструменти от акушерката. Боже, колко съм бил грозен! Хората идвали при люлката ми, готови да се усмихнат, но след първия поглед се отдалечавали и изказвали съчувствие на нещастните ми родители. Когато съм пораснал и проходил, освободен от пелените, търговците-зевзеци по кея често викали на майка ми:

— Насам, госпожо, насам! Чаша вино за вас и плод за маймуната ви!

Когато татко си отиде, мама се върна при семейството си в богатия, но скучен Ипсуич. Там се водеше за вдовица, макар винаги да съм се чудел дали баща ми не се е измъкнал от нашийника — бърз като ловджийска хрътка, както би се изразил мастър Шекспир. (Да, аз бях взел под крилото си Уил и му помагах, доколкото мога, при писането и поставянето на пиесите му.) Както и да е, когато станах на седем, мама се сближи с местния винар и се омъжи за него в енорийската църква — прекрасен ден! Носеше червеникавокафява рокля върху фуста от фина вълна, а аз — облечен в коприна и сатен — държах пред нея сватбения бокал, в който имаше клонче розмарин. По-късно повръщах до пълно изтощение, защото тайно отмъкнах малко вино и погълнах хищно голяма част от сватбения пай с бадеми.

Пастрокът ми беше добър човек — трябва да е бил, щом ме търпеше. Изпрати ме в местното училище, където изучавах математика, латински, астрономия, гръцки, четях хрониките на Фабиан 4 4 Робърт Фабиан (?-1513 г.), английски хронист, член на градския съвет на Лондон. Хрониките му съдържат текстове, отнасящи се до цялостната история на Англия, но са особено ценени заради сведенията за живота в Лондон. — Бел.ред. , а освен това ме биеха с пръчки, щипеха ме, биеха ме с бастун и каиш заедно с останалите момчета. Въпреки това бях добър в учението и след неделната служба учителят така ме хвалеше пред мама, че ме възнаграждаваха със сребърна чиния захаросани ядки. Сядах и тържествено ги излапвах, докато кроях поредния номер срещу учителя ни.

Единственият ученик, който не участваше в тези груби шеги и изблици на злоба, беше моят бъдещ господар Бенджамин Даунби — тих, прилежен и пристрастен към четенето до крайност. Един ден с другите дяволчета го нарочихме, сложихме кана върху вратата и заврещяхме от удоволствие, когато тъмнокафявата конска пикня го измокри до кости. Той избърса лицето си и дойде при мен.

— Това доставя ли ти удоволствие, Роджър? — попита ме той меко. — Сериозно, приятно ли ти е да виждаш болка в очите на другите?

Не беше ядосан. В очите му се четеше само любопитство — бяха ясни и невинни като на дете. Аз смънках нещо и се извърнах. В този миг се появи учителят с наметка, развяна като криле на прилеп. Хвана Бенджамин за врата, готов да го плесне силно по тила. Съученикът ми не промълви и дума, стоеше покорен като агне на заколение. Тогава го съжалих — не знам защо. Девизът ми винаги е бил „Вземи за себе си онова, което е предназначено за ближния ти“. Рядко съм проявявал смелост и винаги съм смятал, че доброволците никога не доживяват да получат наградата си. Може би всичко стана заради покорния вид на Бенджамин и страхливото мълчание на останалите.