Пол Дохърти: Убийствата на Бялата роза

Моят капелан, викарият на параклиса в имението, казва, че това се дължи на лакомията ми и на прекаляването с кларета, но какво ли разбира дъртият пръдльо? Аз ги виждам, а той — не. Той може би не вярва в демони, магьосници, духове и призраци, но аз вярвам. Твърде дълго съм живял с тези негодници, за да ги отричам. Спомням си веднъж как една жена-джудже в дрехи от жълт лен и бургундско червени обувки със сребърни токи реши да ми обяснява какво е убийство. Тя беше кралският шут в двора на кралица Мери. Познавате я — бледата, рижокоса Мери, която се омъжи за Филип Испански и смяташе, че той ще я дари с дете. Коремът й наистина се наду, но в него нямаше бебе. Горката „Кървава Мери“, която обичаше да затваря протестантите в железни клетки и да ги превръща в цвърчащи парчета лой над буйните огньове в Смитфийлд, близо до касапниците. Та това джудже, Бог ми е свидетел, забравил съм й името, твърдеше, че вечер небето почервенявало заради кръвта, пролята на земята още от времето на Каин, първия убиец. Друг човек, благочестив викарий (истинска рядкост!!!) веднъж се чудеше дали душите на убитите хора блуждаят цяла вечност между небето и земята. Дали се носят, чудеше се той, в някакво необятно пурпурно чистилище, както светулките или блуждаещите светлинки над блатата и мочурищата долу край реката?

Да, аз често размишлявам за Убийството, докато лежа между копринените чаршафи със златна бродерия, сгушен в горещите обятия на Дебелата Марго, перачката. Тя споделя леглото ми, за да поддържа жизнените ми сокове, макар че викарият, естествено, възразява.

— Отминал си деветдесетото си лято — мърмори той. — Обърни се към Бога, забрави изкушенията на плътта.

Забелязал съм, че когато говори за изкушенията на плътта, устните му изглеждат по-дебели и червени (забелязали ли сте, че повечето лицемерно набожни негодници могат да ви разкажат за изкушенията на плътта далеч повече от мен?) Но аз държа изкъсо юздите на моя викарий. Едно здраво перване с бастуна по кокалчетата бързо отклонява мислите му от пищните бели гърди на Марго. Пък и познавам Библията също толкова добре, колкото и той.

— Не си ли чел Светото писание? — срязвам го. — Дори великият цар Давид е спял с робините си, за да го топлят нощем. А това е било в Йерусалим, където е доста по-топло, отколкото в проклетия Съри.

Да, за едно викарият е прав: вече минах деветдесетте. Аз съм сър Роджър Шалот, господар на имението Бърфъм, близо до Гилдфорд в Съри, собственик на ливади, пасбища, чифлици и хамбари. Притежавам сандъци и ковчежета със злато, сребро и скъпи тъкани, из гъстите ми гори тичат охранени елени; чисти потоци пълнят рибарниците ми със сребристи шарани и линове. Стаите в имението ми са богато обзаведени, стените им са покрити с полирана ламперия по френска мода. Върху нея слугите са драпирали кадифени тъкани от Брюж, Гент и Лил. Подовете са от полиран чам, покрити с вълнени килими от Турция или Ланкашър.

Аз съм Роджър Шалот, мирови съдия и кралски пълномощник за набиране на войски, рицар на Ордена на Жартиерата (това е много интересна история) и на бургундския орден на Златното руно. Имам ордени от папата (макар да ги крия), от Катерина Медичи (тя беше родена отровителка, но и невероятно изкусна любовница). Притежавам кожени кесии, пълни със звънтящо злато, подарени ми от бащата на настоящата кралица, Лъжливия крал Хал, онази кръвожадна лоена топка със свински очички! Знаете ли, че всъщност не беше много добър в леглото? О, той непрекъснато се перчеше с креватните си подвизи, но Ан Болейн веднъж сподели с мен — между стоновете и нашепнатите любовни думи — как при някои мъже, пък били те и крале, имало голяма разлика между думи и дела — но това е друга история! А знаете ли, че тя беше вещица? Говоря за Ан Болейн. Имаше трета гърда, с която кърмеше своя дух-чирак, както и шест пръста на дясната ръка. Опитваше се да ги прикрива с дълги дантелени маншети и въведе нова мода Бог да я прости, тя умря смело.

Да, удостоен съм с всички тези почести. Дори дъщерята на Хал, червенокосата Елизабет с котешките очи, идва от Хамптън Корт, за да се посъветва с мен. Странна е тази Елизабет! Косата й вече е опадала, но носи най-хубавата червена перука, която може да се купи в Лондон! Жалко за зъбите й; ако си спомням правилно, зъбите на майка й бяха красиви, бели и здрави. Сериозно ви казвам (не бихте го допуснали като гледате бялото тясно лице на Елизабет, но тя вече не се усмихва, за да не се напукат мазилата, с които е наплескана), тя беше хубаво момиче и способен владетел — но е девица не повече от мен. И двамата го знаем! Когато ме посещава, седим в кабинета ми на долния етаж, смеем се на минали случки и се радваме на незаконния ни син. Да, чудесно момиче е Елизабет… И какви силни бели крака има!… Отлична ездачка, но както казах и преди — това е друга история.