Пол Дохърти - Кулата на смъртта

— Сбъркахме, господарю — прошепнах аз. — Тук няма никого.

Бенджамин потупа ножницата, в която беше затъкната камата му.

— Убиецът от Тауър ще нанесе своя удар, сигурен съм — заяви той. — Но няма да го направи в града; не може да си позволи да бъде видян. Независимо дали е Спърдж, или някой от палачите, той просто трябва да запуши устата на Сакър. Мислех си, че ще го стори тук…

— Нима смяташ, че Сакър би проявил такава глупост? — попитах аз. — Не, не, нашият злодей е много по-умен, така че със сигурност би осъзнал колко опасно е да дойде на подобно място — аз посочих към пущинака наоколо. — Дори някой беден работник не би дошъл да нощува тук!

— Господ да ни е на помощ, Роджър! — извика внезапно Бенджамин. — Направих ужасна грешка! — той ме задърпа за ръкава към пристана, а когато стигнахме дотам — едва не ме хвърли в лодката. — Забравих за работниците в Тауър, а Сакър може да е един от тях!

Върнахме се в крепостта точно по залез-слънце, когато работниците вече прибираха инструментите си в прокъсаните си брезентови торби, крещейки и шегувайки се един с друг. Бенджамин бързо прекоси двора и настоя да се види с майстора, с когото беше разговарял и преди. Човекът беше целия покрит със ситен бял прах и почти не се различаваше от останалите. Отначало той не прояви особено желание да остане и бършейки сухите си устни с опакото на ръката си, простена:

— Днес здравата поработих, мастър, и като всеки друг човек имам нужда от малко ейл.

— Няма да те задържаме дълго — успокои го господарят ми и го отведе встрани от останалите. — Кой нае тези работници? — попита той.

— Аз, това е едно от задълженията на майстора.

— Всичките ли ги познаваш?

— Не, някои от тях открих в двора на „Сейнт Пол“. Но повечето ги познавам. Добри работници са.

— А някой случайно да липсва? — попита Бенджамин.

Майсторът се накани да поклати глава и да си тръгне, но после вдигна покритата си с прах ръка.

— Всъщност да! Елдред го няма!

— Елдред ли? — полюбопитства Бенджамин.

— Да, Елдред. Всъщност не знам откъде се появи той. Ние пристигнахме в Тауър след края на потната треска, издигнахме скелето и започнахме работа. И ето че един ден този тип, висок и едър, облечен в дрипи и покрит с прах, просто изникна отнякъде. Попитахме го откъде идва и той ни отвърна, че отдавна работел в Тауър и че мастър Спърдж му бил наредил да се присъедини към нас. Носеше и някаква заповед — майсторът вдигна рамене. — За мен беше добре дошло, че не се налага да му плащам, пък и с времето се оказа, че е добър работник.

— А през цялото време ли беше с вас? — попитах аз.

— Всъщност не, понякога се случваше да изчезне. Но когато беше тук, работеше здраво, катереше се по скелето като някоя маймуна.

— Сакър! — изсъска Бенджамин.

— Кой? — попита майсторът.

— Предполагам, че този Елдред в момента не е тук, нали така?

— Не, не е — поклати глава майсторът. — Вчера следобед го видях за последен път.

Бенджамин благодари на зидаря и забързано се отдалечи, викайки Веч по име.

— Искам всички мъже от гарнизона да се съберат в двора! — нареди той.

Веч се накани да възрази, но господарят ми измъкна заповедта от кардинала от кесията си и я напъха под носа му.

— Какво става тук? — Кембъл забързано излезе от кралските покои, последван от подтичващия зад него Спърдж.

— Искам всяка педя от крепостта да бъде претърсена! — заяви Бенджамин, приковавайки поглед в Спърдж. — Търсим трупа на Робърт Сакър — роден актьор, майстор на превъплъщението, познат на някои като началника на склада Филип Алардайс, а на други — като работника Елдред.

Спърдж зяпна насреща му. Господарят ми посочи работниците, които се бяха скупчили на едно място, заинтригувани от настаналата в двора врява.

— О, за Бога! — озъби се Кембъл. — Да не би да твърдиш, че този Сакър, който е напуснал Тауър, инсценирайки собствената си смърт, е имал наглостта да се върне като работника Елдред? Но как е могъл да го стори, без да бъде разпознат?

Бенджамин се взря в небето, което изведнъж се беше изпълнило с гарвани, шумно протестиращи срещу нарушаването на покоя им.

— Сър Едуард — промърмори той, — тази крепост е пълна с потайни вратички и всякакви затънтени кътчета. Това значи, че стига някой да реши, той лесно може да влиза и да излиза от нея, особено пък ако си смени цвета на косата, походката или гласа — господарят ми посочи работниците, които в момента вървяха към Лъвската порта. — Кажи ми, управителю — ти да не би да ги различаваш един от друг? Всъщност поглеждаш ли ги изобщо? Можеш ли да кажеш какъв е цветът на очите им, каква е формата на устните им, как са подрязани брадите им? Мастър Спърдж! — извика Бенджамин надзорника. — Давал ли си право на някакъв работник на име Елдред да работи на стената?