Пол Дохърти - Кулата на смъртта

— Виж, Роджър! В стената до кулата Флинт има малка вратичка, за която съм сигурен, че не присъстваше на картата на Спърдж — той нави документа и обяви: — Е, нямаме повече работа тук.

След тези думи господарят ми повика Пелтър, каза му, че си тръгваме, и почти ме изблъска от къщата. После двамата се забързахме към Ийст Уотъргейт, откъдето наехме една малка лодка, която да ни върне в Тауър. Щом се озовахме в крепостта, Бенджамин тутакси свика съвет в стаята на управителя, на който бяха поканени Кембъл, Веч, Спърдж, Малоу и палачите. Когато се събрахме, господарят ми поиска чертежа на Спърдж и го разстла върху масата до избледнялата карта, която бяхме намерили под постелята на Куиксилвър.

— Разгледай ги! — нареди му Бенджамин.

Спърдж се наведе над масата и се вгледа в двата документа.

— Откъде взе тази карта? — попита той.

— Няма значение откъде съм я взел! — отвърна Бенджамин. — Кажи ми, мастър Спърдж — виждаш ли разлика?

За известно време в стаята настана тишина. Никой не смееше да възрази — изражението на Бенджамин и резките му реплики изведнъж напомниха на присъстващите, че той е кралски пълномощник и че трябва да му се подчиняват. И така, Спърдж извади очила от някаква кадифена кесия и помагайки си с пръст, заразглежда двете карти. От време на време той вдигаше поглед и тревожно се взираше в господаря ми, който седеше точно срещу него.

— Напълно идентични са — промърмори накрая Спърдж. — Освен…

— Освен какво? — озъби му се Бенджамин.

— На твоята карта, близо до кулата Флинт, е отбелязана някаква малка вратичка, която не съм виждал никога преди — той притеснено погледна управителя. — Нямаше я и на картите, които заварих, когато постъпих на служба.

В отговор Кембъл само поклати глава. Бенджамин обаче прекрати всякакви обсъждания и ни поведе към моравата в средата на крепостта. Голямо търсене падна, но накрая все пак открихме вратичката, скрита зад високата трева и храстите, които растяха покрай стената от двете страни на кулата Флинт. Малката вратичка се намираше в долната част на стената и беше не по-висока от три стъпки. И така, Бенджамин се пресегна и без никакво усилие я отвори, при което пред погледа ни се разкри зеленикавата тиня, покрила леко полюшващите се води на крепостния ров.

— Вратата явно се използва — рече господарят ми. — Пантите и ключалката са добре смазани, за да не вдигат шум — той приклекна и се взря през рова. — Ако пък се разровим сред тръстиките на отсрещния бряг, съм сигурен, че ще намерим малка лодка, с която човек би могъл да прекоси рова в тъмнината.

— О, това изобщо не би било трудна задача! — намеси се Веч. — Тъй като не сме знаели, че тук има вход, който трябва да се пази, горе на стената има съвсем малко стражи.

— Освен това вратата не се вижда от другата страна — обади се Снейкрут.

Ние го изгледахме с очакване.

— Какво да ви кажа — заекна той. — Често отскачам до другия бряг с разни момичета, но така и не съм я виждал.

Останалите в един глас се съгласиха. Бенджамин ги изслуша, а после отвори вратата и се промуши през нея. След известно време от другата страна се чу почукване и ние пуснахме господаря ми обратно при нас. Наметката му беше цялата покрита с кал и тиня, но пък на лицето му грееше широка усмивка.

— Ако минете през вратата — рече той, — ще откриете, че покрай калния бряг от тази страна на Тауър растат високи треви и храсти. Всъщност нещата са доста прости: след като човекът, който ползва вратата, влезе или излезе, той придърпва растителността отгоре, така че от отсрещната страна на крепостния ров се вижда само стена, обрасла с трева и храсти. Същото важи и за тази страна — Бенджамин се изправи и отупа калта от дрехите си. — Филип Алардайс беше началник на склада, нали така? — попита той.

Управителят, към когото беше отправен въпросът, бързо кимна.

— И кой го нае за тази работа? — продължи с въпросите господарят ми.

— Защо? — попита на свой ред Кембъл.

— Защото, сър Едуард, Алардайс, който е постъпил на служба в Тауър, всъщност е бил Робърт Сакър!

— Е, мастър Даунби, аз го наех — изпелтечи Кембъл. — Мислех, че е този, за когото се представя.

— Но защо нае точно него?

Лицето на управителя грейна в усмивка.

— Защото ми го препоръча не друг, ами твоят скъп чичо, кардинал Томас Уолси!

Да ви призная, не си спомням много случаи, в които Бенджамин е губил ума и дума, но в онзи момент и двамата бяхме напълно сащисани. Известно време господарят ми просто стоеше срещу Кембъл със зяпнала уста, а после тръгна обратно през двора. Аз го последвах, а след малко към нас се присъедини и управителят.