Пол Дохърти - Кулата на смъртта

Боже, как изпищях, когато пепелянката размърда лъскавата си глава, изстрелвайки отровния си език към нещастника, дръзнал да смути съня й! Имайте предвид, че съм влизал в схватка с плъхове, преследвали са ме вълци, леопарди, кучета и какви ли не зверове. Змиите обаче всяват в сърцето ми истински ужас. И така, аз просто затворих очи и замахнах с меча, нанасяйки няколко удара един след друг. Когато отново погледнах, змията беше насечена поне на пет парчета, а леглото на Бенджамин беше напълно унищожено. Сега е моментът да ви призная, че съм пълен страхливец, както и да ви кажа, че няма нищо по-страшно от един страхливец, който току-що е избегнал смъртта! О, да, след като се отърсих от първоначалния потрес, аз тръгнах из стаята като насън, сечейки и мушкайки всичко, което ми попаднеше пред очите. Когато приключих, ръцете ме боляха, а тялото ми беше цялото плувнало в пот. После сграбчих каната с вино, седнах на едно столче до вратата и започнах да се наливам. За съжаление, същия ден бях ял съвсем малко, така че след час вече бях пиян като пън. Съвсем смътно си спомням завръщането на Бенджамин и изненаданото му възклицание при гледката, която се разкри пред очите му. После помня, че се изправих на крака и след като най-тържествено заявих, че сатаната ми се е явил под формата на змия, припаднах в краката му.

На следващата сутрин се събудих жив и здрав и видях, че господарят ми седи до мен. Е, разбира се, последствията от безпаметното ми пиянство бяха налице — устата ми беше суха като пустиня, в главата ми сякаш биеше тъпан, а вътрешностите ми яростно се бунтуваха. И така, Бенджамин ме накара да седна в леглото и ми даде да пия вода и да ям някаква сладко-горчива каша.

— Взех я от Рагуза — обясни ми той. — Не знам какво има в нея, но била универсален лек срещу натравяне — господарят ми пъхна още една лъжица в устата ми. — Намерих змията — ухили се той. — Или поне онова, което беше останало от нея. Казах ти да не излизаш от стаята.

— Но откъде се е взела тази змия? — аз избутах роговата лъжица.

— От пущинаците на север от Тауър — отвърна Бенджамин. — Ако се разходиш из тях, можеш да напълниш цяла кофа с пепелянки — той вдигна лъжицата. — Рагуза каза, че лекарството ще подейства бързо.

В следващия миг почувствах, че ми призлява, и се втурнах към нужника. Един Господ знае какво е имало в онази каша, но в интерес на истината тя се оказа почти чудодеен лек. Скоро главата ми се проясни, стомахът ми се успокои и дори вкусът в устата ми се оправи. И така, аз бързо се измих, обръснах и преоблякох, след което, по настояване на Бенджамин, му помогнах да почистим стаята.

— Всъщност не бързаме кой знае колко — отбеляза той. — Срещата ни с познайниците ни от Тауър е чак в четири часа.

— Четири часа ли? — възкликнах аз. — Че колко е сега?

— Оставих те да спиш до обяд, Роджър — отвърна Бенджамин.

После довършихме почистването на стаята. Господарят ми отказа да ми каже къде е бил предишната нощ, но изглеждаше много доволен от себе си. Накрая седнахме на масата и останахме там, докато не заби някакъв звънец. Чак тогава се отправихме към кралските покои.

Небето беше покрито с облаци и освен това, тъй като беше валяло, вятърът беше доста свеж. И така, аз се протегнах, докато костите ми не изпукаха, а после се загледах в останалите, запътили се към стаята на управителя, сред които беше дори старицата Рагуза, подпираща се на някаква тояжка. Кембъл, Веч и Спърдж бяха подредили около масата столове и вече ни очакваха. В стаята бяха запалени множество факли и свещи, които й придаваха призрачна атмосфера. Малоу и двамата му палачи седнаха на разстояние от Рагуза, която се разположи на някакво столче и се заклатушка напред-назад. Аз и Бенджамин пък се настанихме отляво на Кембъл.

— Е, мастър Даунби — управителят на крепостта потропа с пръсти по масата, — ще ни кажеш ли най-сетне защо ни повика тук?

— Да, управителю, ще ви кажа — отвърна бързо Бенджамин. — Повиках ви, за да видите как ще бъде въздадено кралското правосъдие.

След тези думи господарят ми стана от масата и се приближи до Малоу, внимателно поставяйки ръка върху рамото му.

— Джон Малоу, по-рано познат като Джон Дайтън, приближен на узурпатора Ричард от Йорк, арестувам те по обвинение в убийство, ужасен заговор и измяна срещу върховния ти владетел, крал Хенри Осми.

В стаята настана такава тишина, че човек можеше да чуе и падането на карфица. Дори старицата Рагуза като че ли си възвърна ума и се взря в Малоу със зяпнала уста. Колкото до главния палач — той просто си седеше там, стискайки устни и преглъщайки нервно.