Влезе Бенджамин. Нямаше го цяла нощ и аз се запитах дали не е ходил до другия край на града, за да провери не се ли е върнала прелестната Миранда. Беше небръснат, без настроение и със зачервени очи. Поръча си нещо за ядене и седна насреща ми.
— Французите са отплавали — озъби се той.
— Моля?
— Французите — Бенджамин замълча, когато Боскъм се приближи, за да ни донесе поръчката. — Не помниш ли, Агрипа ни каза, че французите са в града? Те също искаха държавата на Карл Велики. Пратениците бяха наели просторна къща в Уестчийп. Вчера следобед отидох там — той сви рамене, — за да видя какво мога да науча. По всичко личеше, че предишната нощ там е имало угощение. Явно са празнували нещо, но никой от нашите познати не е присъствал. А тази сутрин, точно преди разсъмване, в задната част на къщата спрели каруци, които били натоварени с багажа на пратениците. Подкупих един от носачите, който ми каза, че господата си заминават и са се запътили към Ийст Уотъргейт, където ги чакал военен кораб.
— И откъде това любопитство към французите? — недоумявах.
— Който и да е откраднал реликвата… — започна Бенджамин, а после остави парчето пай, което ядеше, и впери поглед в него.
— Господарю, какво има? — подканих го аз.
— Нищо — поклати глава той. — Връхлетя ме някакъв спомен, но не мога да го свържа с нищо.
— Говорехте за крадеца и за реликвата.
— А, да. Който и да е откраднал реликвата — продължи Бенджамин, — трябва да го е сторил за лична облага. Би се опитал да я продаде…
— На французите ли? — изненадах се.
— Да предположим — заяви Бенджамин, — че крадецът я е продал на французите. Може би затова те са празнували и после са напуснали Лондон. Вече са били взели онова, за което са дошли.
— Кемп би трябвало да може да ни съдейства по този въпрос — отвърнах. — Нали уж държеше французите под око.
— Сър Томас има да обяснява много неща, но…
— Мастър Даунби! Мастър Даунби!
Вдигнахме очи и на самия праг на кръчмата видяхме да стои покрит с прахоляк от пътя мъж, който стискаше шапката си в ръка. Той се приближи. Бенджамин извика от радост и се изправи, приканвайки мъжа да седне при нас. Разпознах Лакстън, един от работниците в имението ни, който се грижеше за конете и конюшните.
— Яздих цяла нощ — обясни Лакстън, свали плаща си и се намръщи при вида на мръсотията по жакета си. — Позволете ми, господарю…
Лакстън започна да разхлабва ботушите си. Помогнах му и той въздъхна с облекчение. Бенджамин поръча храна и месо и Боскъм донесе поръчката, изгарящ от любопитство.
— Как научи къде сме отседнали? — попита Бенджамин.
Лакстън ме посочи.
— Той беше писал на Луси. Намерихме писмото у нея.
Лицето му посърна, а моето сърце замря.
— Мъртва ли е? — попитах.
Лакстън кимна.
— Съжалявам, господарю. Намериха я на пътя извън селото. Била е нападната и жестоко ударена по главата.
— Какво е правила там? — изумих се.
— Според нас е идвала към имението — отвърна Лакстън. — Беше с наметало и със стари обувки на краката. С нея имаше малка торба с нещата й — няколко молитвени броеници, вашето писмо и, мисля, къдрица от косата ви.
Горещи сълзи опариха очите ми.
— Кой я е нападнал? И защо? — прошепнах. — Защо Луси? Тя беше толкова добра душа.
— Когато я открили, още била жива — продължи Лакстън. — Един от конярите от „Белият елен“ се разхождал из полето със своята любима, когато дочул стенанията й. Луси се била изтърколила в крайпътния ров. Измъкнали я и първоначално я помислили за мъртва, но тогава тя отворила очи. Оставила е съобщение за вас — той притвори очи и съсредоточено повтори думите й. — „Кажете на Роджър… Кажете на Роджър, че чашата…“
Лакстън отвори очи.
— Повторила това няколко пъти. Конярят изтичал за помощ, но когато пристигнахме, Луси вече беше мъртва — той направи пауза. — Какво е имала предвид с тази чаша, мастър?
— „Чашата ми е препълнена“ — избърсах аз сълзите от очите си. — Това е цитат от Библията. Винаги казваше така, когато бяхме заедно — че чашата на щастието й е препълнена. По някаква странна причина тези думи й се струваха много забавни.
— Някой знае ли защо е била нападната? — намеси се Бенджамин.
— Не. Откакто мастър Роджър напусна имението, тя работеше само в „Белият елен“. Нямаше врагове, макар да избягваше какъвто и да било досег с братята Попълтън. Знам, че заради вас, мастър Роджър, никак не се разбираше с тях и отказа да работи в къщата им. След смъртта й енориашите се събраха в кръчмата — заключи Лакстън — и решихме аз да дойда в Лондон и да ви съобщя новината. Пристигнах преди изгрев — поклати глава той. — От години не съм бил в Лондон. Радвам се, че ви открих.
Читать дальше