Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Поне седем или осем — отвърна Бенджамин.

— Именно — заяви Пастлър. — Този камък е поне на триста години и е бил изсечен по този начин. Един момент!

Пастлър отново се отдалечи. Когато се върна, носеше малка восъчна свещ. Хвана огън, запали свещта и вдигна аметиста срещу пламъка. Надзърнах през рамото на Бенджамин и затаих дъх. Скъпоценният камък имаше много стени, линиите се пресичаха и в сърцевината му видях сияещ кръст. Бенджамин внимателно го разгледа.

— Това при всички аметисти ли се наблюдава?

— Ако камъкът е чист и многостенен, с пресичащи се стени и линии — отвърна златарят, — да, възможно е. Тази особеност на аметистите е добре известна.

Бенджамин му поблагодари, след което излязохме от магазина и застанахме на Чийпсайд.

— Мисля, че разбрах, Роджър — заяви той. — Държавата на Карл Велики е увенчана с аметист. В бележката на Хенли в книгата обаче не се говореше просто за кръст, какъвто току-що видяхме, ами за кръста на нашия Спасител. Подозирам, че малцина знаят как точно изглежда той. Вероятно аметистът от държавата на Карл Велики е единствен по рода си и заради някаква особеност при шлифоването му и играта на светлината в него се вижда не само кръстът, ами и прикованият към него Христос.

— И това го е знаел Хенли, но не и Егремонт?

Бенджамин се ухили.

— Познаваш света на търговията с реликви. Може би Хенли някак се е натъкнал на тайната и затова е написал „Спасител“ на гръцки. Така хората като граф Теодосий биха търсили кръст, но Хенли би търсил образа на Христос — Бенджамин въздъхна. — Това трябва да е отговорът, само така се обяснява защо Хенли е написал „Ixthus“.

— Съгласен съм — отвърнах. — Затова когато Егремонт, както и всеки друг, който е разглеждал кълбото в къщата на Баркли, е видял кръста, е решил, че това е истинската реликва. Хенли обаче е знаел тайната. Когато не е видял нищо друго освен кръст в аметиста, който му показали, разбрал, че държавата е фалшива.

— И аз така мисля — заяви Бенджамин. — Хенли е казал същото на крадеца на реликвата и му се е присмял, задето са го измамили. После, за благодарност, а и за да му затворят устата завинаги, са му прерязали гърлото.

Отбихме се в една кръчма наблизо, за да хапнем и да пийнем. После си взехме конете от конюшнята и бавно се отправихме към имението Малвъл.

Не мислехме, че ще заварим някого, но Кемп и хората му ни чакаха там. Войниците се бяха разположили пред стените, а Кемп се изтягаше в малката стаичка на пазача.

— Опитах се да вляза в стаите ви — обясни ни той, — но онова проклето куче не ме пусна да припаря! Елате с мен. Открихме Баркли.

— Къде? — попита Бенджамин.

— Сред руините на север от Тауър. Беше с прерязано гърло и следи от изтезания по тялото.

Очевидно Кастор беше чул гласа ми и започна жално да вие над нас.

— От колко време е мъртъв? — попита Бенджамин.

— По всяка вероятност от няколко часа — отвърна му Кемп.

Бенджамин излезе и впери поглед в господарската къща, сякаш ако се съсредоточеше, щеше да прозре какво се е случило в нея. Двамата с Кемп го последвахме навън.

— Сега трябва да вървим — каза сър Томас и погледна към мен. — Предполагам, че проклетото куче трябва да се храни.

— Недейте да говорите лошо за по-добрите от вас — троснах му се аз.

Кемп само се ухили.

— Кралят ми предложи две златни монети, за да открия как си опитомил този звяр — беше коментарът му.

— Е, и двамата ще трябва да почакате.

— Сър Томас — сети се нещо Бенджамин. — Сър Томас — повтори той, — преди двамата с Роджър да яхнем конете си и да прекосим пустите поля, за да видим трупа на онзи клетник, искам да ви задам един въпрос. Казахте, че има начин да се разпознае истинската държава на Карл Велики, нали?

— Така е.

— И че тайният белег се крие в аметиста? Да не би на светлината на пламък в скъпоценния камък да се виждат неясните очертания на кръст, а върху него — тялото на Спасителя?

— Вярно е — отвърна Кемп, а на лицето му се изписа огромна изненада. — Как разбрахте?

Бенджамин сви рамене.

— А вие сигурен ли сте — упорстваше Бенджамин, — че държавата, която са дали на граф Егремонт, е била истинската?

Очите на Кемп шавнаха — едно съвсем леко трепване, и той облиза с език горната си устна. Налице бяха всички признаци, разкриващи лъжеца, които бях опознал през годините.

— Това е нелепо — смотолеви той. — Естествено, че са му дали истинската държава!

— В такъв случай — намесих се аз, — няма да ни откажете правото да проверим копието, нали?