Пол Дохърти: Убийствата на реликвата

Онзи се захили. Погледът му беше замъглен, лицето — зачервено, а носът му пламтеше като адски въглен.

— Не е кой знае какво, господарю Роджър — изфъфли той, — поне това мога да сторя за нея след четиридесетгодишния ни брак!

Гледам, че моят капелан се тресе от смях. Тиквеникът му с тиквеник! Милият ми празноглавец! Малката ми маймуна!

— Хайде, хайде — върти се на стола си той с пачето перо в ръка. — Сър Роджър — увещава ме, — кралицата чака продължението на дневниците ви.

Има предвид Елизабет, разбира се — чудесно момиче, прекрасна кралица, моя любима, моя приятелка, майка на сина ми и зеница на окото ми.

Е, добре, предполагам, че той има право. Разположен удобно върху златотъканите и добре натъпкани възглавници в стаята ми в центъра на господарската къща, мога да се наслаждавам на нейното великолепие. Тя е истински палат с фасада от светлочервени тухли, украсени с черно боядисани греди и коридори от шахматно подредени каменни плочи. Стаите са украсени със златотъкани драперии, поръбени с хермелин, с произведения на велики художници и с копринени гоблени, а сандъците са пълни догоре със сребърни и златни съдове. По полиците са наредени изделия от италианска майолика 12 12 Вид керамика. Дължи името си на остров Майорка, откъдето в Италия попадат произведения на испано-мавританската керамика. — Бел.прев. , фаянс от Ниските земи и испанска керамика. Подът е застлан не с тръстика, ами с полирани фламандски плочи, а сводестите прозорци са закрити със стъкла от зелена оловна руда. Топли печки греят кухните и килерите, а водата идва по истински тръби от брястова дървесина. Живея охолно, но невинаги е било така. Ръката на времето отдръпва завесата, скриваща миналото. Погледът ми се прокрадва към мрачните, сводести коридори на историята, застлани с черепи и окъпани в кръвта на онези, с които съм ял, пил и, да ме прощава Господ, с които понякога съм се отдавал на плътски удоволствия. За да не се превърнат думите ми в несвързан брътвеж, трябва да се изразявам ясно. Така ще прогоня духовете от младежките си години, когато, макар да бях още зелен, трябваше да преживея неописуеми ужаси.

Не ми се налага да се връщам много назад по дългите, прашни коридори на изминалото време, за да се натъкна на Убийството, което се спотайва из тях. Люспестата му кожа е опръскана с алена кръв, тялото му е белязано от дълбоки рани, почернялото му лице е покрито със съсиреци кръв, а очите му са мъртвешки опулени като на обесен. С поглед на василиск, настръхнали коси и потрепващи от усилието ноздри протяга ръце, сякаш за да се вкопчи в живота. Това е Убийството! Срещал съм го безброй пъти в онези бурни дни от времето на Хенри VIII, когато с моя скъп приятел — високия и мургаволик Бенджамин Даунби с ангелското изражение, племенника на кардинал Томас Уолси — ни наемаха да преследваме опасни главорези и изкусни убийци. Но злосторниците, които бяха намислили да задигнат държавата на Карл Велики, нека историята ми е свидетел, бяха най-лукавите, най-умелите и най-коварните, на които се бяхме натъквали, и едва не изпратиха стария Роджър на два метра под… водата. Не мога да мълча. Убийството, макар и да няма език, иска да разкаже историята си и мой дълг е да го призова. На Архангеловден кралицата пак ще ме посети. Ще изслуша литургията, скрита в тайната ми стаичка, а после ще седнем на масата, ще пием кларет и ще похапваме от изпечения до златисто угоен петел. Великата Елизабет ще се пресегне през масата и ще ме щипне по бузата. „Хайде, Роджър — ще прошепне, — донеси ми следващата глава от мемоарите си. Искам да си припомня онези дни!“

Ще си ги припомни и още как! Убийството ме приканва с ръка към вътрешността на мрачния коридор на времето, към златните, окъпани в слънце и кръв есенни дни на 1523 година, когато крал Хенри, този кръвожаден дявол, още управляваше Англия, а кардинал Уолси, в чийто ум коварните планове бъкаха подобно на усойници, затворени в кутия, се опитваше да управлява краля.

След като приключихме с проклетата задача в Тауър през лятото на 1523 година и кардинал Уолси ни освободи от задълженията ни към него, двамата с Бенджамин Даунби се върнахме в имението си в покрайнините на Ипсуич. Бенджамин се зае да управлява имота и да ръководи училището, което беше отворил за неблагодарните сополанковци от близкото село. Аз, от своя страна, верен на природата си, се върнах към безчинствата като риба във вода. Роден и отгледан съм за това. Няма какво да ми придиряте. Не съм лош човек, просто си падам по лудориите, както мухите — по меда. Обещавах на любимата си да се срещнем по лунна светлина и можете да си заложите и последния грош, че удържах на думата си. Докато Бенджамин спеше, аз се измъквах неусетно, за да се видя с младичката Луси Уидърспун. Хубавица беше тя. Работеше като слугиня в кръчмата „Белият елен“ и като камериерка в къщата на Попълтън в другия край на долината. И друг път съм ги споменавал тези Попълтън, тези сатанински изчадия! Глава на семейството беше Изабела Попълтън, която наричах Голямата уста, следвана навсякъде от свадливите си синове с каменни лица, начело с Едмънд. Изабела ме мразеше и аз й отвръщах със същото. Да й изсъхне устата дано!