Пол Дохърти: Убийствата на реликвата

— Ето на! — недоволства той. — Непрекъснато се хвалите с познанството си с прочути личности — избъбря заядливо, изпълнен със завист заради приятелството ми с милия Уил.

Виж ти кой го казва! А на него Божието име не му слиза от устата — като го слуша човек, ще си рече, че закусва с Господ всеки ден. Но да се върнем на възлюбената му. Каква трагедия! Каква сърцераздирателна история! За малко да пукна от смях! Възлюбената му беше дъщеря на заможен йомен 9 9 Дребен земевладелец във феодална Англия. — Бел.ред. и живееше на няколко мили от тук. Капеланът ми, това нищожество, ме помоли да й пиша любовни писма от негово име и аз откликнах на молбата му. Признавам, че се възползвах от някои Шекспирови сонети, но кого го е грижа? Уил често ме навестява и, в крайна сметка, ако човек не може да вземе назаем някой и друг израз от свой приятел, каква полза от приятелството? Както и да е, любовните бележки биваха връчвани на един млад фермер, който трябваше да ги носи до прага на момичето. Случи се обаче най-невероятното нещо — тя така и не отговори! И така, капеланът ми, този никаквец, събра смелост и отиде да я посети. Познайте обаче какво бе станало! Истинско коварство! Междувременно възлюбената му се омъжила за фермера, който й беше предавал съобщенията. Сърцето на капелана ми обаче набързо се изцели, когато срещна две сестри — едната висока, а другата ниска. Поиска съвет от мен коя от двете да ухажва. Придавайки си сериозен вид, му отвърнах, че трябва да се насочи към по-ниската.

— Спомни си собствената си философия — заявих високопарно. — От две злини винаги избирай по-малката.

Девойката беше в крехка възраст, миловидна и невинна като гълъбица. Майка й, която беше заможна моя арендаторка, веднъж дойде разтревожена при мен, понеже в една благоуханна лятна вечер капеланът ми извел дъщеря й на разходка. Горката жена го познава добре. Сламките по дрехите му не са от това, че помага по жътва, ами защото прекарва повече време в плевника ми, отколкото в енорийската църква.

— Моля ви, сър Роджър — заувещава ме жената, — попитайте капелана си какво е правил с дъщеря ми снощи.

Накарах началника на стражата ми да доведе момичето в центъра на моя лабиринт, където бях защитен от двата си грамадни вълкодава.

(Може и да съм прехвърлил деветдесет и петата си година, но е удивително колко малко на брой хора прощават и забравят. Тайните агенти на монарсите в Европа, както и на неколцина извън пределите й, са готови да дадат доста злато, за да видят старата ми глава набучена на кол. Но стига по тази тема засега. Скоро ще стигна и до историята за държавата 10 10 Златно кълбо, символизиращо монархическа власт, увенчано с кръст с настъпването на ерата на християнството. — Бел.прев. на Карл Велики, за Нокталиите — Мъжете на нощта, и за отчаяната битка за оцеляване на Шалот в онези смразяващи кръвта дни по времето на Хенри VIII.)

Но нека първо се занимаем с нещо по-приятно. Девойчето беше мургаво и апетитно. Настаних го в един стол и му дадох сребърна монета.

— Кажи ми, doucette 11 11 Сладката ми, миличка (фр.) — Бел.ред. — подхванах аз, — на какво те научи снощи моят капелан? Къде те заведе?

— Купи ми сладкиши — отвърна малката наслада за душата — и ме заведе край брега на реката.

„Боже!“ — помислих си.

— И какво правихте там? — попитах.

— Той ме хвана за ръката.

— А ти какво направи?

— Засмях се.

— А после?

— Докосна гърдите ми.

— Ти какво направи тогава?

— Засмях се — отвърна тя, пърхайки с мигли.

— После?

— Докосна коленете ми.

— Ти какво направи? — попитах.

— Засмях се!

Разговорът продължи в този дух още няколко минути, докато най-накрая не го прекъснах и не рекох:

— Миличка, защо се разсмиваше при всяко докосване на капелана?

— Защото сладкишите и без това вече бяха у мен.

Очевидно беше съвсем невинна и чистосърдечна.

Наредих на капелана си да я опази такава, защото иначе щеше да се наложи да се ожени за нея. Сластта и любовта вървят ръка за ръка, но и двете могат да повехнат като необрани ябълки. Само преди няколко дни яздех по пътя зад едно погребално шествие — носеха ковчега на някаква клетница към енорийското гробище. Процесията мина покрай една кръчма, в която някакъв мъж весело надигаше чашата си. Когато ковчегът мина покрай него, той остави ейла си, свали шапка и падна на колене. Поведението му ме трогна и аз насочих коня си към него.

— Любезни господине — рекох, навеждайки се към него, — вие явно много уважавате мъртвите.