Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Към преддверието водеха две врати. Щом пристъпих в него и двете се затвориха и заключиха зад гърба ми. Слугите, които държаха Кастор, ме изгледаха със съчувствие, освободиха кучето от повода и ме оставиха сам с него, скривайки се зад по-отдалечената врата. Помещението беше опасано от свещници, чиято светлина правеше сянката на кучето върху стената огромна. Чуйте сега голямото прозрение на Шалот. Аз, който съм бил преследван от вълци, леопарди, а на няколко пъти и от плъхове-човекоядци, все пак смятам, че най-свирепото животно на земята си остава човекът. Да не говорим, че знаех доста за кучетата — внимавах да не правя резки движения и се стараех да го гледам право в очите. Кучето имаше добро сърце. Не ми се нахвърли, ами легна, вирна глава с изплезен език и впи поглед в мен. Аз също се приведох и извадих парчето месо от кесията си. Беше крехко и се късаше лесно. Кастор се изправи. Протегнах ръка.

— Хайде, момчето ми — промълвих. — Не изяждай стария Шалот. Ето ти едно сочно парче месо.

Кучето пристъпи към мен. Спря, подуши месото и от огромната му уста се проточиха лиги. Месото изчезна, дадох му друго парче. Всеки обича месо, но Кастор ги лапаше, все едно животът му зависеше от това. Най-накрая изяде всичко и започна да ближе ръцете ми. Изръмжа. Сякаш ръмженето идваше направо от стомаха му. Изправих се и го погледнах отгоре.

— Как смееш! — казах аз с твърд глас. — Седни!

Той седна и заскимтя подкупващо, с умоляващи очи. Отворих кесията, която Корнелий ми беше дал. Поръсих малко от праха по пръстите си и му позволих да ги оближе.

— Добро куче!

Тръгнах към далечния край на помещението. Кучето ме последва.

— Седни! — извиках.

Кучето падна като фустата на някоя лека жена.

— Стани!

Кастор наостри уши и размаха опашка, гледайки ме настоятелно.

— Ела тук! — щракнах с пръсти.

Видях, че се готви за скок.

— Не, ходом!

Казвам ви, това куче имаше десет пъти повече ум в главата си от моя калелан и всичките му енориаши, взети заедно. Кучето се приближи, близна върха на ботуша ми и легна на земята. Забравих за Хенри и за неговите ухилени придворни, изпълнени с презрение. Приятелите ми се брояха на пръсти и в тази мрачна зала изведнъж осъзнах, че съм си спечелил още един, който ще ми е верен до гроб.

Да можехте да видите със собствените си очи какво последва! Върнах се в кралската банкетната зала с Кастор, който пристъпваше зад мен. Казах му „Долу!“ и той седна. Когато Хенри го повика, Кастор, Бог да го благослови, не го удостои дори с поглед. Придворните се смееха и ръкопляскаха. Към нас полетяха кесии със сребро. Дори старият Хенри благосклонно призна поражението си. В знак на задоволство ме замери с чашата си и едва не ме улучи в главата.

(Много години по-късно, когато Хенри вече беше болен от сифилис и аз го разхождах из двореца в количката му, той не спираше да ме пита как съм успял да опитомя кучето. От уважение към паметта на Кастор така и не казах истината на стария мошеник.)

На следващата сутрин аз, Бенджамин и новият ни спътник, който настоя да спи в леглото ми, се присъединихме към Корнелий в къщата на пазача в имението Малвъл. В един момент с предводителя на Нокталиите останахме насаме и аз се възползвах от случая, за да го попитам какъв е бил този прах и откъде беше научил за подаръка от Хенри. Корнелий се ухили. Белите му и остри зъби ми напомниха за Кастор.

— Колкото до гатанката — отвърна ми той, — няма гатанка, която да ме озадачи, мастър Шалот. А що се отнася до подаръка, граф Егремонт подари на Хенри две кучета. Вашият крал заяви, че му трябва само едното, но имаше намерение да даде другото на някой от своите приятели, който най-малко очаква такъв подарък. Когато чух за гатанката, си спомних, как Хенри се кискаше, планирайки подаръка си — Корнелий сви рамене. — Пък Кастор обича анасоново семе. Всички кучета го обичат. Дай му малко и ще ти е верен до гроб.

— Кралят знае ли? — попитах.

Корнелий поклати глава.

— Анасоновото семе е сладко — чукна той с пръст по брадичката ми, — но Кастор познава хората, мастър Шалот. Очевидно е видял у теб качества, които остават скрити за останалите.

Смутих се. Корнелий ме потупа по рамото.

— Не се стеснявай, мастър Шалот. Не те лаская. Просто мисля, че всички хора са зли по природа, но някои са по-малко зли от останалите.

По-късно същия ден Егремонт, Кемп и останалите Нокталии пристигнаха в имението Малвъл. Придружаваха ги двама стрелци от Тауър, които охраняваха покрита каруца, превозваща стоманеното ковчеже с реликвата. За известно време настъпи суматоха, понеже стражите обиколиха имението и претърсиха обстойно всяка педя от господарската къща. С Бенджамин наблюдавахме събитията от къщата на пазача, а между нас стоеше Кастор, вперил поглед през прозореца. Когато слугите доведоха кралските ловджийски кучета, които щяха да патрулират в имението през нощта, Кастор отметна глава и залая в радостно очакване. Вече бях опознал кучето и щом му хвърлих две парчета сладкиш, то легна на пода и ме загледа с обожание. Видяхме, как свалят ковчежето от каруцата и го пренасят в къщата. Сред новодошлите съгледах сър Хюбърт Баркли и една млада двойка. Попитах Корнелий кои са те.