Пол Дохърти - Тайната на замъка

— Може би и двамата имаме нов късмет!

После отново се върна на пътя.

Колкото повече се отдалечаваше от Поатие, толкова повече се учудваше колко бързо новините за битката го бяха изпреварили. Селца и махали бяха изоставени, селяните вече събираха вещите си и бягаха в гората. Малките, обградени със стени градчета, бяха плътно затворили портите си. Същото се отнасяше за всяко укрепено имение или замък. Голямата победа на англичаните при Поатие вече беше призовала собствените си демони. От време на време Ричард срещаше скитащи банди — от търговци, организирани групи от английски войници и стрелци, които преравяха провинцията, за да грабят, плячкосват и изнасилват. Най-накрая реши да пътува нощем и да спи денем, като се държи надалеч от черните стълбове дим и миризмата на изгоряло. Понякога успяваше да закупи храна за себе си и фураж за коня от някоя църковна общност или самотна ферма. Никой не смееше да му иска пари. Смятаха го за английски лорд, добре въоръжен и с отличен кон, твърде опасен, за да му откажеш.

Мислите на Грийнел, съвсем естествено, се връщаха към спомена за сър Гилбърт, лежащ в онази кална канавка, докато животът го напускаше и думите, които бяха преобърнали живота му. Една нощ, както лежеше, увит в одеялото в горичката, оръженосецът осъзна каква голяма част от живота му е била свързана със сър Гилбърт Савидж. Откакто се помнеше, той беше негов паж, после оръженосец, докато обеднелият рицар пътуваше из Англия и служеше на един или друг лорд; той го придружаваше в наемните му походи в Бамбъро по време на шотландското нашествие или в Дувър, над сивия, мрачен проток. Грийнел никога не бе имал съмнения. Когато беше запитал сър Гилбърт за родителите си, рицарят беше поклатил прошарената си глава.

— Умряха по време на чумата — беше му казал рязко.

— Къде? — беше попитал Ричард.

— В едно селце в Кент. Минавах оттам, всички бяха избягали, чух бебешки плач. — Тук сър Гилбърт се навеждаше и разрошваше косата му. — Архангел Михаил и всичките му ангели сигурно са те закриляли. Родителите ти бяха мъртви, а ти просто седеше на калния под и си изплакваше очите. Тогава живеех с една жена, на име Мариота. Тя се грижеше за теб. Когато умря, останахме само двамата.

Грийнел потръпна и впери поглед в звездното небе. Това беше животът му. Нагоре-надолу по прашните тесни пътища на Англия, спане в миризливи хамбари, тавани на разнебитени ханове или неприветливите, студени стаи на някой замък. Независимо от това, този живот му харесваше. Сър Гилбърт се беше сражавал в Прусия и беше неизчерпаем източник на увлекателни истории за влажните, зелени гори, кървавите ритуали на дивите местни жители, които украсявали гредите над вратите си с главите на враговете си. Същевременно сър Гилбърт се беше оказал прекрасен учител, беше обучил Ричард в изкуството на ездата, направи го доста добър в стрелбата с лък и боя с меч, в боя с копие и кама. Ричард беше очаквал, че този живот ще продължи завинаги. Понякога ходеха на големите турнири в Лестър, Нотингам, Солзбъри, Уинчестър или Кентърбъри. Господарят му беше майстор на копието. Той непрекъснато печелеше кесии сребро, дори сбруята и коня на някой нещастен рицар, когото успяваше да повали. Тях той продаваше и после продължаваха. Но понякога нощем Ричард сънуваше ужасен сън. Беше винаги един и същ — намираше се в стая, съвсем сам и спеше на малко легло. Чуваше отвън писък на жена, дрънчене на мечове и тропот на тежки крака по стълбите. Понякога кошмарът беше по-ясен — отваряха се врати, над него се навеждаше някакъв мъж, но после всичко избледняваше. Една нощ, когато се събуди, облян в пот, откри, че сър Гилбърт го наблюдава с любопитство.

— Често имаш кошмари, нали, Ричард?

Оръженосецът беше кимнал, задъхвайки се.

— Сукуби — обясняваше му рицарят. — Въздушни демони, които излизат от ада, за да пречат на съня ни и да мятат душите ни в кошмари.

— Но този е винаги един и същ — беше възразил Ричард.

Беше затворил очи и разказал всичко. Сър Гилбърт го погледна странно, поклати глава и му каза да заспива отново. Сега всичко това беше свършено и Ричард се чудеше какъв е този Хюго Котикол. Какви бяха тайните на миналото му? На родителите му? И защо Колчестър в Есекс? Младежът чу, че конят цвили, стана и отиде да го успокои.

— Ти си прекрасен — прошепна му той. — Смел и верен. — Погледна към небето. — Ще те нарека Баяр 4 4 Име на боен кон от рицарските романи. — Бел.ред. . Да, Баяр, царят на бойните коне.