Пол Дохърти - Тайната на замъка

Ханджията се обърна и се озова срещу живото лице и веселите очи на сър Джефри Чосър, поет и дипломат, който странеше от другите. Той също се забавляваше да наблюдава спътниците си, изучаваше маниерите, тона и речта им. Ханджията беше убеден, че Чосър внимателно наблюдава всеки от поклонниците и записва историите, които си разказваха всеки ден. Ханджията посочи стола до себе си.

— Сър Джефри, както винаги си добре дошъл.

Поетът седна, поглаждайки снежнобелите си брада и мустаци.

— Пенито чака, Ханджийо.

— Мислите ми са безплатни — подразни го Хари и почука по чашата си, — но искам само това да е пълно догоре.

Чосър извика на един слуга, който стоеше до вратата и му посочи чашата на Ханджията. Момчето приближи, като внимателно избягваше Църковния пристав, който се ухили и протегна ръка, за да го сграбчи за задника. Младият прислужник беше бърз като хрътка и преследвачът му се просна по очи под одобрителния рев на спътниците си. Леко задъхан, слугата напълни чашите им, после се обърна, стъпи върху пръстите на проснатия мъж и го накара да изреве от болка.

Известно време Чосър и Ханджията наблюдаваха как Продавачът на индулгенции и Мелничарят, които не се държаха много стабилно на краката си, помагат на Църковния пристав да си седне на стола.

— Не съм го виждал трезвен — забеляза Чосър.

— Обича да си пийва — отвърна Ханджията. — Но не е глупакът, за когото се представя.

— Това — коментира Чосър — се отнася за всички в тази стая, Ханджийо. Забелязал ли си — продължи той, — че те всички сякаш се познават? Рицарят се пази от Монаха. Откак Сър Годфри разказа историята за стригоите, кръвопийците от Оксфорд, Монахът непрестанно го наблюдава, но не смее да го заговори.

— Така е — отговори Хари. — А когато Монахът приближи до Рицаря, Оръженосецът винаги хваща камата си.

— Да вземем игуменката — продължи Чосър. — Служителка на Църквата, напълно наясно с правата и привилегиите си. Тя е превзета и благовъзпитана, суетна като паун, освен когато става дума за Правника — и поетът кимна към далечния ъгъл на помещението, където Правникът разговаряше с мрачен, приглушен глас с Франклина и Търговеца. — Когато го погледне притворно, очите й горят от желание. — Чосър отпи от чашата си. — Бог знае дали е истина, но бих се обзаложил, че преди много години са били любовници. Виждал съм ги да си шушукат заедно.

— Правникът разказа знаменита история — отвърна Ханджията — за скрити страсти и отдавна изгубена любов. Сър Джефри, може би си прав. Чудя се дали всеки от поклонниците не е тук, заради някой от останалите.

Те млъкнаха, когато Мелничарят се изправи със залитане и рязко наду гайдата, която винаги носеше под мишница.

— Ето какво мисля за стюардите! — изрева той. — Мразя проклетите стюарди — продължи Мелничарят, като леко се олюляваше. — Негодниците винаги искат да вземат още нещо за господаря си.

Благият Селски свещеник се опита да се намеси, но макар Стюардът да имаше вид на уплашен заек, той скочи и посегна към камата на колана си.

— Хайде, измъкни я, побойнико — извика Мелничарят, — и ще те спукам от бой.

— Време е за нова история — прошепна Чосър.

Ханджията скочи на крака и удари оловното си канче в медната плоча, която висеше на бялата гипсова стена.

— В името на свети Тристан и света Изолда! — изрева той, докато вървеше към двамата мъже, които се канеха да се сбият. — Който започне бой тук, ще усети юмрука ми. Добрите братя и техните прислужници не са свикнали на такива безредици.

Изглеждаше толкова свиреп и заплашителен, че и Мелничарят, и Наместникът набързо си седнаха. Ханджията сръбна от чашата си.

— Уважаеми поклонници — сега дрезгавият му глас звучеше като тихо мъркане. — Не сме ли добри приятели и спътници, обединени в почитта си към свети Томас? Пътувахме добре, отпочинахме, хапнахме вкусно и пием добро вино. Затова, преди да стане твърде късно, да чуем още една история. — Той посочи към прозореца, чиито капаци бяха разтворени. — Вижте, слънцето залязва. — Той млъкна, когато едно куче зави, сякаш в потвърждение на думите му. — Колкото и дълъг да е денят — припя Ханджията, — накрая при всеки идва сънят.

— И след битката, разрухата и яростта — довърши Франклинът стихотворението вместо него — най-после нежна спуска се нощта.

Ханджията се усмихна и прикани Франклина напред. За учудване, той му се подчини. Застана, облян от светлината на свещите; тъмната му брокатена роба, обточена с кожа, елегантно се спускаше по раменете му и само отчасти скриваше бялата батистена риза, тъмнозеления кадифен панталон и черните ботуши за езда от мароканска кожа. Франклинът изглеждаше веселяк, с блестящите си очи, кафявото като орех лице и бялата брада. Човек, който ценеше храната и питиетата. Той знаеше как се готви скопен петел, как се пече пъстърва и кое парче от еленското е най-крехко и сочно. В ръка държеше собствената си чаша, златен бокал, инкрустиран със скъпоценни камъни и очите на Църковния пристав и Продавача на индулгенции пламнаха от алчност. Въпреки всичко, Франклинът изглеждаше отракан мъж — когато минаваше край тях, той слагаше ръка върху кесията си от тъмномораво кадифе, която Църковният пристав на два или три пъти се беше опитал да пререже от пояса му. Ханджията го наблюдаваше с любопитство.