Пол Дохърти - Блуждаещи огньове

— Къде ли? — промърмори си той.

После си спомни яростната битка в Скозби. Знамето на Монталт с фамилния герб и девиз. Върна се към текста. Наместникът, който беше оглавявал комисията, смятал, че тамплиерите са били нападнати и избити, но не можал да намери никакви доказателства за местонахождението им, нито за онези, които са организирали нападението и най-вече за съдбата на „Magnum Thesaurum“ 10 10 Голямото съкровище (лат.) — (Б. р.) , което рицарите трябвало да пренесат.

Проверките били повторени и потретени, но към есента на 1308 година бележките ставаха по-редки и кратки. Най-накрая кралските служители обявили мисията си за невъзможна и се върнали в Лондон.

Филип подпря глава на ръцете си. Какво беше „Magnum Thesaurum“, голямото съкровище, което тамплиерите са охранявали. Защо им е било нужно младо момиче? Девица?

— Свършихте ли?

Филип вдигна поглед. Уредникът го гледаше като учител ученик, който твърде дълго се е задържал над плочата си.

— Да, свърших.

Той благодари на чиновника и напусна абатството. Когато стигна Холборн, оживена улица, която водеше до центъра на града, мъглата се вдигаше. Беше пълно със селяни с каруци, пълни със стока за пазара, тенекеджии и улични търговци с окачени на вратовете подноси, отрупани с панделки, фиби, амулети, евтини брошки и огърлици. Студенти се бяха запътили към училището при „Сейнт Пол’с“, бедно облечени, но жизнерадостни. Група членове на някаква гилдия, със спуснати качулки, придружаваха ковчег, драпиран с черен плат и поставен върху каруца. Зад него свещеникът четеше заупокойна молитва. Група престъпници с изпокъсани дрехи, приковани с обща верига през вратовете, отиваха към затворите Флийт и Нюгейт, придружавани от пристав и двама пияни моряци. Филип тръгна след тях, докато стигнаха хана „Епископът на Илай“. После заобиколи градското сметище, като закриваше устата й носа си с ръка. Широката яма, в която се трупаха всички боклуци на града, отравяше въздуха с отвратителна миризма. Филип избягваше да гледа натам. Не искаше да види полуразложените животински трупове, захвърлени там. Група работници посипваха сметището със сяра и с хрипливи гласове го подканиха да се присъедини към тях.

Най-накрая Филип задмина сметището и стигна Смитфийлд. Широко поле с нарядко разпръснати брястове се простираше от края на града на север към големия манастир „Св. Бартоломю“. Свещеникът беше идвал тук в дните, когато на големия пазар цареше оживена търговия, но тази сутрин там беше тихо. Малка тълпа се беше събрала край един от брястовете, където бесеха двама престъпници. Те бяха изтикани грубо от каруцата и покачени набързо по една стълба, която после беше дръпната рязко. Филип прошепна молитва за тях и хвърли едно пени, когато един просяк, познал, че е свещеник, изникна от скривалището си зад дървената ограда, която обрамчваше площадката за екзекуции.

Филип спря, за да пропусне оръженосец, повел в лек тръс стадо коне от конюшнята на някой лорд на север от града. Дърветата оредяха и Филип видя пред себе си продълговатата сграда на августинския манастир „Св. Бартоломю“ и покрития с червени плочи покрив на болницата до него. Портиерът изслуша внимателно молбата му и придружи Филип през градината с билки до архива, който се намираше на гърба на болницата.

— Брат Норбърт — обясни му послушникът — ще ви помогне. Въпреки че пациентът, когото описвате…

Думите му увиснаха във въздуха, когато почука на вратата.

— Влез!

Стаята беше изненадващо голяма, стените й — боядисани в успокояващо зелено. Върху тъмночервените плочи, които блестяха от чистота, нямаше рогозки.

— Внимавайте къде стъпвате.

Огромен августински монах стана от тапицирания си стол зад масата и се приближи, за да го поздрави.

Той стисна ръката на Филип и освободи послушника.

— Виждал съм много посетители да падат по задник! — обясни той. — Това не говори много добре за болницата, нали? Е, кой сте вие?

— Филип Тръмпингтън, викарий на църквата „Свети Осуалд“ в Скозби, Кент.

Августинецът изглеждаше объркан.

— Странно — каза той. — Чувал съм за това място и мисля, че името ви ми е познато. — Той почеса плешивата си глава и червендалестото му лице се изопна от напрежение. — Но както и да е! Защо сте тук, отче Филип Тръпмингтън от „Свети Осуалд“ в Скозби?

Той заведе Филип до един стол и побутна купа с розова вода пред него.

— Измийте си ръцете и лицето.

Изненадан, Филип го послуша, после внимателно се изтри с предложената кърпа.