Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

Смелостта на Елеонора я напусна, раменете й увиснаха и тя промърмори:

— Мога да кажа имената им. И да ви кажа защо…

— Защо какво? — попита Биърдсмор, поглеждайки объркано към Ралф.

— Мразя замъка — довърши тя.

Биърдсмор започваше да губи търпение.

— Жено, за какво говориш?

Ралф погледна към пътя. Стрелците се смееха и разговаряха помежду си. Следобедът беше облачно-сив. Полята бяха странно тихи, дори птиците бяха спрели да чуруликат. Отпред се виждаха кулите и назъбените стени на Рейвънскрофт. Спомни си как баща му някога му беше казал, че може да се прецени на колко години е гората по броя и вида на различните дървета в нея. Ако беше така, това трябваше да е същата гора, през която беше минал Сердик, когато беше напуснал битката при Блекуотър. Ралф се отърси от мислите си.

— Бях влюбена във Фулк — казваше Елеонора. — Той е синът на мелничаря.

Биърдсмор кимна.

— Той е изчезнал, нали?

— Не е така — отвърна Елеонора. Тя почеса с мръсни нокти потната си шия и погледна към Ралф. — Видяхме убийството.

Биърдсмор я хвана за рамото.

— Какво убийство?

— На прислужницата от замъка, Фийби. Бяхме в Дяволската горичка. — Сега Елеонора се усмихна лукаво, сякаш усещаше, че местата им са разменени. — Аз и Фулк лежахме там във високата трева, скрити в мрака. Фулк се уплаши и се надигна: „Тихо“, прошепна ми. „Някой идва!“ Мислех, че нарочно ме плаши, но той ме стисна за ръцете. — Тя се усмихна. — Не можех да стана, защото роклята ми беше вдигната, затова лежахме и наблюдавахме. Тъмна сянка се зададе между дърветата. Носеше вързоп, омотан с въжета. После го остави.

— Мъж ли беше? — прекъсна я Биърдсмор.

— Не знам. Който и да беше, бе облечен като монах, с дълго расо и качулка. Фулк каза, че носел и маска. Както и да е, той преряза въжетата и разви вързопа. Фулк прошепна, че бил трупът на млада жена.

— И после? — попита Биърдсмор, все още стискайки я за раменете.

— Фулк каза, че искал да види коя е. Отиде до края на горичката и видя как загадъчният непознат се връща в замъка.

— Не се ли сетихте да вдигнете тревога? — попита Ралф.

— Защо? Фулк беше уплашен, че ще обвинят нас.

— Видял ли е кой е?

— Мислеше, че е разбрал, но не беше сигурен и не ми каза. На другата вечер бащата на Фулк дойде в кръчмата. Каза, че синът му тръгнал рано за Рейвънскрофт и не се е върнал. — Очите на Елеонора станаха сурови. — Затова мразя замъка, а и хората от града — също. Чухме за Фийби, Фулк отиде в замъка и изчезна.

— Разбрах достатъчно — изръмжа Биърдсмор и като буташе момичето пред себе си, тръгна обратно към конете.

Ралф присъства на съвета, който сър Джон Грас свика същия следобед в дневната на горния етаж. Елеонора беше затворена в една от тъмниците в Стрелковата кула, пред която стоеше стража. Сър Джон, лейди Ан, Тиобалд Вавасур, отец Ейлред, Адам и Мариса, Биърдсмор и самият той се събраха край овалната дървена маса в покоите на коменданта. Лейди Ан се опита да разведри атмосферата, като поднесе чаши студено бяло вино и малки подноси със сладкиши. Всички изслушаха доклада на Биърдсмор. Преди сър Джон да каже нещо, отец Ейлред, разтревожен и обезпокоен, скочи на крака. Беше небръснат, очите му бяха зачервени; Ралф тайно се зачуди дали ужасяващите събития от предишната нощ не бяха засегнали ума му.

— Аз съм свещеник, сър Джон, посветил съм се на грижата за душите. Смятам, че в този замък е влязло нещо зло.

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна сър Джон. — Сигурни сме в това. Смъртта на Фийби, нападението над мастър Ралф, изчезването на Фулк. Фактите говорят сами за себе си.

— Не, не, говоря за други неща — бързо каза свещеникът. — С Ралф ходихме в Полунощната кула.

— Да, ти ми разказа. Тази кула винаги е имала лошо име.

— Но привиденията, призраците! — извика свещеникът, потърквайки бузата си.

— Отче — Ралф стана, заобиколи и внимателно му помогна да седне отново. — Злото, срещу което сме се изправили, е сред хората. Човешкият ум и добрият съвет ще разкрият истината.

Свещеникът се успокои и Ралф се върна на стола си.

— Сър Джон, мога ли да кажа нещо?

Комендантът кимна.

— Тук се случиха някои странни неща — започна Ралф, — но логиката и разумът могат да разгадаят всяка мистерия.

Останалите го гледаха неразбиращо, с изключение на Адам, който закачливо му намигна.

— Ти си оставаш учен, нали, Ралф?

— Да, Адам, винаги. Знаем, че Фийби е била жива в понеделник следобед. Установихме, че тялото й е било открито в Дяволската горичка във вторник, нали?