Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

Сега светлината струеше през прозореца, прашинките танцуваха в нея и той се чудеше дали това не бяха ангели. Чувстваше се затоплен и успокоен.

Дочу звук в църквата и се обърна, взря се през преградата, после се сети, че беше заключил и зарезил вратата. Изправи се й се огледа. Кръстът на олтара блестеше в светлината на слънцето. Почувства се напрегнат, но не объркан, сякаш се беше събудил от ободрителен сън. Погледна блестящия кръст.

— Съкровището — промърмори. Коленичи на молитвеното столче с очи, приковани в кръста. — Единственото, което някой би искал, е кръстът на Бритнот, но аз още не съм го намерил.

Спомни си тържеството на Майския празник за служителите от замъка, събрани на моравата. Ралф потисна тръпката си и сведе глада. Беше мислил за това и преди, и сега беше принуден да го приеме: причина за всичко беше неговата хвалба. Някой от празнуващите беше решил да се намеси, някой, който внимателно следеше издирванията му. Стаята му често стоеше отключена, а ръкописите лежаха на масата. Той никога не беше подозирал, че някой друг също търси съкровището.

Почувства как го облива студена пот. Трябваше да приеме истината. Той трябваше да се разхожда по крепостната стена. Той трябваше да умре в Дяволската горичка. Ами Фийби? Тя беше палава, устата прислужничка, която обичаше да си пъха носа навсякъде и да подслушва чужди разговори. Сигурно беше видяла или чула нещо, затова брутално я бяха накарали да замълчи. Но как бяха изнесли трупа й от замъка? Ралф си спомни Биърдсмор, прекръсти се и почти изтича от църквата. В ума му цареше неразбория, чувството за вина се примесваше със скръбта му. Той бързо прекоси двора. Биърдсмор го чакаше на стъпалата към караулното помещение на кулата при портата.

— Добре ли си, мастър Ралф? Изглеждаш бледен.

Ралф го сграбчи за лакътя и го поведе към подвижния мост.

— Знам защо умря Биатрис — каза той забързано. — Заради съкровището на Бритнот — заради моите приказки и интереса ми към него. Той мисли, че съм на път да го открия.

— Той ли?

— Онзи, който е убил Биатрис и ме нападна в Дяволската горичка. Затова умря и Фийби, тя е видяла или чула нещо. — Той повлече Биърдсмор още по-надалеч, вън от сянката, под лъчите на слънцето. — Убиецът трябва да е някой от съвета на замъка, затова Фулк е дошъл тук. Щял е да го изнудва. Искал е сребро, за да си държи устата затворена.

— Но къде е сега Фулк?

Ралф разпери ръце.

— Не знам. Мастър Биърдсмор, напълно ти вярвам. Ти си единственият, на когото имам доверие. Но ти ме повика на среща тук. Какво предлагаш?

— Разходка край рова, мастър Ралф. — Той тръгна наляво през високата трева, която обрамчваше ръба на канала. — Върви след мен — нареди той. — Разгледай добре земята, търси нещо необичайно. Парче плат, засъхнала кръв. Всичко, на което не му е тук мястото.

Стискайки нос, за да не усеща вонята на застоялата вода, Ралф се подчини. Разбираше логиката на Биърдсмор. Ако трупът на Фийби не е бил изнесен през входната кула или ръждясалата странична врата, трябва да са минали от друго място. От време на време той спираше и се взираше към равнината пред Дяволската горичка. Чучулига изцвърча и запърха над дърветата. Пеперуди и пчели кръжаха между дивите цветя. Един от стражите ги забеляза и извика за поздрав. Биърдсмор мълчаливо вдигна ръка в отговор.

Завиха към страничната стена на замъка, а после отзад. Ралф рядко идваше тук. На север се простираха блата, осеяни с шубраци и малки горички; на фона на синьото небе се виеше самотна струйка сив дим от колибата на някой дървар или въглищар. В средата на задната стена се издигаше Солната кула. Мазилката й се ронеше, част от нея беше изпопадала в рова. Биърдсмор спря пред нея и присви очи.

— Вече не я използваме — каза той. — Стълбището не е безопасно.

Ралф погледна към спуснатите капаци на прозорците, макар Биърдсмор да се интересуваше повече от рова. Водата тук беше по-плитка и изпопадалата мазилка от кулата беше образувала импровизиран брод през него. От другата страна до стената се беше събрала купчина кал.

— Чудя се… — промърмори Биърдсмор. — Погледни кулата. Какво виждаш?

— Има прозорчета на високите етажи и по-ниско голям прозорец, през който може да мине човек. Той служи за врата.

— Някога са я използвали, за да внасят оттук провизиите. Така са снабдявали замъка, без да използват входната кула. — Биърдсмор предпазливо си проправи път през тръстиките и като шляпаше и се подхлъзваше, притича по импровизирания брод до калния бряг срещу Солната Кула. Трябваше да се подпре на стената, защото брегът беше съвсем тесен. Когато мина отвъд, заоглежда земята. После с триумфален вик извади ножа си, разкопа калта и извади пръстен, който проблясна на слънчевата светлина.