Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

Той затвори очи и призова образа на Биатрис. Не знаеше дали се дължи на въображението му, но му стана по-топло и се поуспокои. Бързо отвори очи. Беше почти сигурен, че тя е тук, като пламъка на свещта, който гореше ярко. Прекръсти се, свали ботушите си и легна. Биатрис вече я нямаше, но за убийството й трябваше да бъде отмъстено, помисли си той, докато ту се унасяше в сън, ту се събуждаше. Но кой беше убиецът? И кой го беше видял да отива в Дяволската горичка?

На другата сутрин Ралф се събуди с подути очи. Съблече се, обръсна се и се изми с леденостудената вода, донесена от бъчвите край кулата. Отиде в параклиса точно навреме за утринната служба. След това намери Биърдсмор и шестима стрелци да закусват и да го чакат в голямата зала. Командирът на гарнизона му посочи чиния с хляб и сирене.

— Яж бързо! — подкани го той. — Имаме работа в Малдън. Не искам някой да ги предупреди.

Ралф седна срещу него и изпи ейла на големи глътки, но не докосна хляба и сиренето, защото стомахът му се бунтуваше.

Биърдсмор внимателно го наблюдаваше.

— Какво мислиш за снощи, сър? — попита той, когато стрелците излязоха, за да оседлаят конете.

Ралф отвърна на погледа му. Вярваше на отец Ейлред, но можеше ли да вярва на този човек?

— Ние сме свързани — настоя Биърдсмор. — И двамата изгубихме жените, които обичаме; и двамата знаем, че те са били убити.

Ралф му протегна ръка. Биърдсмор изглеждаше изненадан, но я стисна.

— Вярвам ти, сър — каза тихо писарят, — макар че един Бог знае защо. Когато свършим с работата в Малдън, трябва да си поговорим.

Час по-късно те шумно влязоха в селото. Главната улица беше напълно пуста. Сергиите и количките не бяха извадени. Селяните и земеделските работници все още се точеха към нивите. Те спираха и гледаха нацупено мъжете с ризници от замъка. Капаците на „Гърнето с мащерка“ бяха спуснати. Биърдсмор не спря да рита вратата, докато една прислужница с измъчено лице не я отвори.

— Какво искаш? — Тонът й беше недружелюбен.

Биърдсмор я блъсна встрани и влезе. Бръкна в кесията си, извади заповедта на сър Джон и я наниза на пирона, стърчащ на един от подпорните стълбове.

— Така! — Той започна да рита масите и столовете. — Къде е кръчмарят?

— Тук съм, Биърдсмор. — Дребен мъж със сиво лице и мазна черна коса излезе иззад бъчвите с вино в кухнята. Той прекара мръсни пръсти по кожената си престилка и застана с разтворени крака, сякаш да покаже, че не се бои от тази демонстрация на сила. — Какво искаш?

Биърдсмор посочи заповедта.

— Не мога да чета, но виждам печата. — Погледът на кръчмаря изпод тежките клепачи се премести върху Ралф. — Тук сте заради Гудман Уинтроп, нали?

— Винаги си бил схватлив, мастър Тайлис — отвърна Биърдсмор. — Гудман Уинтроп беше бирник и кралски служител. Откриха го намушкан с нож; трупът му е бил оставен на шосето. — Той посочи към часовата свещ. — Преди обяд той ще бъде заровен в гробището на замъка.

— Май напоследък в замъка взеха доста да мрат — забеляза кръчмарят.

Ралф понечи да пристъпи напред, но Биърдсмор го задържа.

— Онова, което става в замъка, мастър Тайлис, не е твоя работа. Но това, което става в твоята кръчма, е наша работа.

— Гудман Уинтроп не беше убит тук.

— Видели са го да пие тук. Освен това ни съобщиха, че си е тръгнал с една прислужница. Искам да говоря с нея.

— Не знам коя е. Някоя скитаща проститутка, която е спряла в селото.

— Щом искаш да играем така, мастър кръчмарю — отсече Биърдсмор, — тъй да бъде!

Той извади двуръчния си меч и тръгна към кръчмаря, който бързо отстъпи назад. Ралф беше твърде изненадан, за да се намеси. Мечът се изви в дъга и се вряза в дървената бъчва. Отхвръкнаха трески, тя се разпука, а съдържането й се изля на земята.

— В името на Бога! — изрева Тайлис и посегна към ножа под престилката му.

Един от стрелците вдигна арбалета си, стрелата профуча над главата на кръчмаря и се заби дълбоко в стената.

— Това е прекрасно бургундско! — извика Тайлис. — Струва седем лири!

— Преди да свърша, ще ти струва още повече!

— Не можеш!

Биърдсмор вече пристъпваше напред с вдигнат меч, готов да сцепи още една бъчва.

— Гудман Уинтроп — обяви той — беше кралски служител. Пил е в тази кръчма. Тръгнал си е оттук с прислужницата. Бил е убит. Да откажеш помощ на Короната да накаже убийците му, е предателство. — Той разтвори крака, балансирайки меча. — Когато те изпратят в Нюгейт, в Лондон, за да те съди Кралският съд, мастър Тайлис, кого ще го е грижа за твоето вино? И без това Короната ще го конфискува. — Мечът се вдигна.