Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Какво има? — Той видя, че Биатрис го гледа. — Лежа там, а съм тук.

Биатрис се уплаши. Усещаше отвратителна миризма, като от кланица. Гудман залитна към нея, после внезапно спря ужасен. До него се беше появила тъмна стена. После — още една отляво. След това над главата му. Те се сляха като огромен тъмен отвор на зейнала пещера и от нея се изсипаха мъже в черни брони и ризници, красивите им туники бяха кървавочервени. Един от тях се втренчи в Биатрис. Шлемът му беше празен. Само очите, които блестяха като въглени. Гудман изпищя, когато тези странни привидения го сграбчиха и го повлякоха към черния отвор. После всички изчезнаха, улицата отново стана тиха и пуста, като изключим трупа на Гудман Уинтроп, който лежеше върху калдъръма в разширяваща се локва кръв.

Биатрис побърза да се отдалечи. Не искаше да види или преживее още веднъж нещо такова. Мина покрай двора на касапина и додето се усети, беше в билковата градина зад „Златната мантия“. Влезе през стената в пустата пивница. Масите и столовете бяха разчистени и подредени, свещите — угасени. Само един фенер, който оставяха да свети нощем, стоеше над празното огнище. Дочу плач и се качи по стълбите в малката стая, която служеше за гостна. Леля Катрин и чичо Робърт седяха до прозореца прегърнати. Милото лице на леля й беше мокро от сълзи. Чичо й, който едва успяваше да овладее собствената си мъка, нежно я потупваше по рамото.

— Искам да отида в замъка. — Леля Катрин се изправи. — Не трябваше да я оставяме да лежи там сега.

— Посред нощ е — нежно отговори чичо Робърт. — Биатрис щеше да те разбере. Тялото й е в добри ръце. Сър Джон Грас ще се погрижи за нея, а и отец Ейлред винаги я е обичал.

— Качих се в стаята й — каза леля Катрин с пресекващ глас. — Намерих на леглото й венец от цветя. Сигурно е смятала да го сложи тази сутрин, но толкова бързаше, толкова беше нетърпелива да види Ралф, така не искаше да закъснее.

Тя скри лице в ръцете си и изхлипа. Видът на милата й леля, любяща като майка, която плачеше и тялото й се тресеше от скръб, и на чичо Робърт, винаги толкова разумен, който не знаеше какво да направи, й дойде твърде много. Тя целуна и двамата по челата.

— Ако можехте да ме чуете — каза тя от все сърце, — щях да ви кажа да не скърбите, да не тъгувате.

И тя се обърна, слезе по стълбите и излезе през окъпаната в лунна светлина градина на главната улица.

Скиташе безцелно, загледана в нещата, които беше приемала за даденост само няколко часа по-рано. В края на улицата един заден прозорец светеше. Това беше къщата на Елизабет Локиър, добродушна старица, която правеше лекове и отвари от билки за онези, които не можеха да си позволят да плащат на лекари, лечители или аптекари. Преди няколко седмици самата Елизабет се беше разболяла и се бояха за живота й. Сега Биатрис влезе в къщата и се качи на тавана, за да види как е.

Елизабет Локиър лежеше, облегната на мръсна възглавница, сивата й коса беше подгизнала от пот. Беше сама и без съмнение на смъртно легло. Кожата й беше опъната, клепачите трепкаха, устата й беше отворена. Изнемощяла, тя протегна ръка към чашата с вода, но я събори. Водата попи в мръсния конски чул.

— Съвсем сама — прошепна Биатрис. — О, Елизабет, съвсем сама.

Колко често тази старица беше тръгвала посред нощ, за да се погрижи за някое болно дете или бъдеща майка. А сега умираше на този мръсен, вонящ таван, дори без утехата, която можеше да й дари някой свещеник. Биатрис се надвеси над тесния сламеник. Опита се да стисне изпъстрената с вени ръка на старицата и да изтрие челото й. Елизабет отвори очи и я погледна с усмивка.

— Ти ли си, Биатрис? Биатрис Ароунър? Сънувах много странни сънища. — Гласът й беше прегракнал. — Ти си добро момиче — прошепна старицата. — Винаги толкова всеотдайна. Хубаво е, че дойде. Ще останеш ли за мъничко?

— Ще остана — отвърна Биатрис, чудейки се дали старицата може да я чуе. Тя приседна на леглото в тишината, нарушавана само от шумоленето на мишките в ъгъла. Краят настъпи бързо. Смъртта загъргори по-силно в гърлото на Елизабет, дишането й се учести, после тя въздъхна и замря.

Биатрис гледаше трупа. Щеше ли и с нея да се случи същото като с Гудман Уинтроп? Почувства горещ полъх. Една от златистите сфери, които беше видяла в параклиса на замъка, се появи от мрака. Тя се въртеше и извиваше над тялото, като постепенно се увеличаваше. Духът на Елизабет Локиър, който изглеждаше също като нея на смъртното си легло, се надигна. Старицата беше замаяна и учудена. Докато гледаше объркано, сферата я обгърна, тя беше пълна с млади мъже и жени, облечени в бледозелено и златно, които се смееха и разговаряха. Биатрис гледаше захласнато. Те заговориха Елизабет. По жестовете на ръцете и усмивките им, по начина, по който заблестяха сапфиреносините им очи, Биатрис разбра, че те я окуражаваха и утешаваха.