Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

Биатрис се взря в Клотилда. Никога не беше виждала такава красота, освен на картинките в часослова, който отец Ейл ред й беше показал.

— Коя си ти? Какво си ти? — попита тя. — Откъде дойде? Защо искаш да ми помогнеш?

— Защото сме самотни, Биатрис, изгубени отвъд границата на смъртта. Не искаш ли справедливостта да възтържествува и да отмъстиш на своя убиец?

— Какво значи всичко това? — попита момичето. — Виждам сребристи дискове и златисти сфери от светлина. — Тя погледна през улицата. Трупът на Гудман Уинтроп още лежеше прострян в началото на улицата. — Ужасни привидения като рицари в броня, но без лица, само с очи, които светят в мрака. Понякога те ме виждат, понякога са просто сенки.

— След време всичко ще ти се изясни — успокоително й отвърна Клотилда. — Живяла съм в този свят много години и го познавам добре. Някога, преди много време, и аз бях като теб.

— И какво се случи? — попита Биатрис.

— Няма значение. — Клотилда се засмя, разтърси глава и приглади златистата си коса назад. — И аз бях убита като теб. Запратена в мрака, преди да ми дойде времето. Но аз исках да си отмъстя.

— Но как? — попита Биатрис. — Ние сме откъснати от живите с плътна, макар и прозрачна стена. Те не могат да ни видят, чуят или докоснат, нито пък ние тях.

— Има начин — беше отговорът. — Но трябва време.

— Ти се шегуваш с мен.

— Не, Биатрис. Помниш ли разказите на отец Ейлред за ужасните писъци, които се носят от Полунощната кула? Може да се премине през прозрачната стена, но както и в живота, това изисква време и умение.

— Щом знаеш толкова много, кажи кой ме уби.

— Бих ти казала, ако можех. Но огледай се, ние не сме по-различни от живите. Все пак, не можем да бъдем на много места едновременно.

— Ами съкровището? Кръстът на Бритнот? Само легенда ли е?

— С времето и той ще бъде намерен. А сега, ела с мен.

Биатрис уморено се отдръпна. Красивите черти на Клотилда изглеждаха малко по-изострени, равните бели зъби й напомняха на котка, а зелените очи бяха твърде хищни.

— Къде е Гудман Уинтроп? — попита Биатрис.

— При демоните. След смъртта се проявява истинското аз. Какъвто си в живота, такъв си и в смъртта. Но хайде, ела, искам да ти покажа нещо. Остави въпросите за после. — И Клотилда сграбчи ръката на Биатрис.

Движеха се бързо по главната улица към ливадите извън града. Странната бронзова светлина ги заобикаляше отвсякъде. Беше нощ, но виждаха накъде отиват. Уж вървяха, но се движеха много по-бързо, сякаш носени от буйни коне. Биатрис почувства как земята под нея се изплъзва. Спираше и се вглеждаше в местата, които разпознаваше: каменна стена, порта, билото на някой хълм. Всяко от тях й навяваше спомени от предишния живот. Спътницата й се беше умълчала. Понякога промърморваше нещо на език, който Биатрис не разбираше. Къщите и фермите останаха назад и двете навлязоха в онази пуста част на Есекс, която стигаше до устието на Блекуотър — мрачно място дори в ясен летен ден. В една малка горичка забелязаха някакво движение. Биатрис пусна ръката на Клотилда и тръгна натам. Един просяк, когото беше видяла в „Златната мантия“ преди няколко дни, се беше сгушил под един храст. Излиняло парче от чувал покриваше раменете му, а сбръчканото му лице беше мръсно и обляно в пот.

— Болен е — каза Биатрис. — Има същата треска като Елизабет Локиър. Можем ли да му помогнем?

Клотилда погледна към небето.

— Скоро ще се съмне.

— Значи е вярно — каза Биатрис. — Че призраците се явяват само нощем.

Клотилда се засмя гърлено.

— Приказки за деца! Но онова, което искам да ти покажа, ще изчезне!

Биатрис не й обърна внимание. Взираше се в просяка и протегна ръка да го погали. Не последва реакция.

— Той умира — остро каза Клотилда. — Нищо не можем да направим. Съдбата на всеки човек е като нишка, която все някога свършва.

Биатрис беше изпълнена със съжаление. Просякът беше стар, с плешиво теме, рошава брада и мустаци. Сигурно беше пропълзял дотук, за да умре като куче.

— Животът е суров — прошепна Клотилда.

— Смъртта също — отвърна Биатрис. — Няма да го изоставя. Краят му наближава.

Тя се направи, че не забелязва раздразнението на спътницата си. Спомни си думите на заупокойната молитва и ги изрече. След малко треперенето на просяка престана. Този път нямаше предсмъртно хриптене, той просто въздъхна и замря. Биатрис чакаше да види какво ще стане. Случи се същото. Сянката на просяка застана до трупа с умолително протегнати ръце в смъртта, както и в живота. Не се появиха златисти сфери, нито онези черни, зейнали отвори. Вместо това около него се скупчиха фигури, облечени като монаси, с лица, скрити от качулки. Караха го да ги последва. Той се колебаеше, спореше. Една от фигурите прокара ръка по лицето му, сякаш му показваше нещо и той се умълча, после тръгна между две от тях и изчезна, оставяйки неугледния си труп под храста.