Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата

— Кой си ти? — повтори тя. — Къде съм? Можеш ли да ми помогнеш, сър? — Един сребърен диск затрепка на ръба на полезрението й.

— Ти си Биатрис Ароунър. Падна от крепостната стена и умря.

— Това го знам! — отсече Биатрис. — Но какво се случи после? Видях един зъл и жесток рицар. Стоеше на двора и убиваше хора. Един голям мастиф се хвърли срещу мен. Виж! — И тя посочи тъмните фигури, които прелитаха около нея.

— Просто призраци — отвърна младежът.

— Кой си ти? — настоя тя.

— Охо, доста сме сприхави, а? Пламенната Биатрис. Можеш да ме наричаш Криспин.

— Дух ли си, Криспин?

— Аз съм това, което виждаш, Биатрис. Онова, което искаш да бъда.

Тя се почувства неловко. Той седеше пред нея, прекрасен като статуята на Христос в църквата, но мракът край него изглеждаше по-гъст и по-тъмен, а сребърният диск беше изчезнал.

— Не съм паднала — избухна тя, внезапно ядосана. — Бутнаха ме.

— Знам — каза Криспин спокойно.

— А знаеш ли кой го стори?

Той поклати глава.

— Ако знаех, Биатрис, щях да ти кажа. Е, какво мислиш? Още нямаш осемнадесет лета, а погубиха живота ти. Няма Ралф, няма сватба, няма горещи прегръдки и сладки целувки.

— Къде е Ралф? — попита Биатрис. Криспин посочи към Лъвската кула.

— В стаята си. Пи много, Биатрис. Мисли си, че виното ще облекчи болката му и може би е така. С времето ще те забрави. А можеше да бъде толкова по-различно, нали?

— Да! — Гласът й прозвуча като ръмжене, така рязък и изпълнен с омраза, че дори тя беше изненадана.

— Ами чичо Робърт и леля Катрин? Горките настойници, които те отгледаха като собствено дете? Сломени са от скръб. — Криспин отново подуши ароматната смола. — Каква загуба! — прошепна той и я погледна хитро. — Иска ли ти се да си отмъстиш, Биатрис? Аз мога да ти помогна. — И той пристъпи по-наблизо; светлосините му очи бяха изпълнени с доброта, червените му устни бяха разтворени.

Биатрис импулсивно се надигна на пръсти и го целуна. Почувства се странно; от една страна беше привлечена от този красив младеж, но от друга се изплаши от омразата, която думите му пробудиха в нея.

— Ще ти дам още една идея — прошепна Криспин. — Слушай ме внимателно. Ти ли беше истинската жертва?

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли за това. Просто помисли. — Думите му прозвучаха през зъби.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Тя рязко се обърна. Човекът с веселото лице, когото беше зърнала по-рано, седеше на синята постелка с кръстосани крака.

— Хайде, Биатрис — прошепна той. — Ралф плаче.

— Не му обръщай внимание — обади се Криспин. — Той е лъжец и крадец!

Биатрис отстъпи. Държеше се толкова егоистично. Ралф плачеше, а тя можеше да го утеши. Когато тръгна, очите на Криспин станаха сурови.

— Ще се върна — прошепна тя. — Обещавам ти, но трябва да видя Ралф.

— Разбира се — каза той и се обърна.

Биатрис вече беше в кулата и бързаше нагоре по спираловидното стълбище, съзирайки факлите, танцуващите сенки, гротескните фигури, ужасните миризми и страховитите привидения. Мина през вратата и влезе в малката кръгла стаичка на Ралф. После въздъхна мъчително. Стаята беше толкова позната, изпълнена с мили спомени; рогозките на пода, сплетени от зелени тръстики; малките гърненца с билки, които беше донесла; разпятието на стената; малкия триптих на масата до леглото.

Ралф се беше проснал по гръб. В светлината на засенчената свещ, тя виждаше, че спи, но страните му са мокри от сълзи. Той се раздвижи и трепна, мърморейки си нещо. На пода лежеше чаша в локва разляно вино. Биатрис усети дълбок копнеж. Искаше да се протегне и да го докосне, но не усещаше нищо. Легна до него, сякаш му беше съпруга. Прегърна го и го целуна по бузата, шепнейки името му. Каза му колко много го обича и че така ще бъде винаги. Ралф се раздвижи неспокойно. Прошепна името й, очите му се отвориха и затвориха. После изстена и зарови лице дълбоко във възглавницата си. Биатрис погали косата му и се опита да избърше сълзите по бузите му.

— О, Ралф, Ралф! — прошепна тя. — Скъпи мой! Той се размърда и се обърна. На Биатрис й се искаше също да заплаче.

— Всичко е невидимо — промърмори тя. — Сълзите ми не означават нищо.

Тя си спомни думите на Криспин и пламъкът на гнева и омразата се разгоря. Какво искаше да каже с това, дали тя е била истинската жертва? Тя седна, погледна към разпятието и видя, че сребрист диск светлина кръжи около него. Отмести поглед. Ама че подигравка! Къде беше Раят? Къде беше добрият Бог Исус, ангелите и всички мистерии, на които учеше църквата? Беше изхвърлена като изгнила лодка на брега на застояла река. Можеше само да гледа как водата тече край нея. Колко дълго щеше да продължи това? Завинаги? За цяла вечност ли беше прикована в това съществуване? Тя целуна Ралф по челото и излезе от стаята.