Томас Харис - Червения дракон

— Да. По един или друг начин.

— Кой е единият начин?

— Ще открием улики, които сме пропуснали.

— А другият?

— Ще продължава да го върши, докато някоя нощ ще вдигне повечко шум и съответният съпруг ще има достатъчно време да грабне оръжието…

— И никакви други възможности, така ли?

— А ти да не си въобразяваш, че ще го посоча с пръст в тълпата? Не съм екстрасенс. А Зъбльото ще продължи, докато не поумнеем или не извадим късмет… Няма да спре дотук.

— Защо?

— Защото вече му е харесало.

— Ето, знаеш нещо за него — заключи Крофорд.

Греъм замълча и проговори едва когато излязоха на тротоара.

— Чакай следващото пълнолуние — рече той. — И после ела да ми кажеш колко зная…

Върна се в хотела и спа два часа и половина. Събуди се по обяд, взе душ и си поръча кана кафе и сандвичи. Време беше да се заеме сериозно с материалите по убийството на Джейкъби в Бърмингам. Изми очилата си с хотелския сапун и се настани до прозореца с папката в ръка. Първите няколко минути се стряскаше от всеки шум или стъпки по коридора, от захлопването на асансьорните врати. После потъна в четене и забрави всичко.

Келнерът почука и зачака пред вратата с поднос в ръце. Почука още веднъж и след като не получи отговор, остави закуската на пода пред вратата и сам си разписа сметката.

Хойт Луис, инкасатор в електроснабдяването на щата Джорджия, паркира камионетката си под голямото дърво и извади кутията с обяда си. Не изпита никакво любопитство при отварянето и по простата причина, че си я беше приготвил сам. Вече ги нямаше бележниците на Туинки, нямаше ги и изненадите и.

Беше преполовил сандвича си, когато висок мъжки глас, прозвучал на сантиметри зад ухото му, го накара да подскочи.

— Този месец сигурно съм изгорил електричество за хилядарка, а?

Луис рязко се обърна и видя до прозореца на камионетката зачервеното лице на господин Парсънс. Беше по бермуди, а ръцете му стискаха дръжката на градинска метла.

— Не чух какво казахте…

— Очаквам този месец да съм изразходвал електричество за хиляда долара. Сега чухте ли ме?

— Не знам колко сте изразходвали, защото още не съм ви проверил електромера, господин Парсънс. Когато го сторя, показанията му ще бъдат записани на ей този кочан.

Парсънс отдавна се оплакваше от сметките си за ток и беше подал жалба до компанията.

— Засичам точно колко ток използвам — продължи той. — И възнамерявам да предоставя данните на Комисията за обществени услуги!

— Искате ли заедно да проверим електромера? Отиваме веднага и…

— И сам мога да го направя. Надявам се, че и вие знаете да четете данните, ако не ви мързи!

— Ще млъкнете ли за малко, Парсънс? — Луис отвори вратата на камионетката и слезе. — Поне за една минутка, да ви вземат дяволите! Миналата година сложихте магнит на електромера си. Жена ви каза, че сте в болница и затова го махнах, без да вдигам шум. Но през зимата го заляхте с меласа и вече бях принуден да докладвам. След което забелязах, че сте платили глобата без никакви възражения. Сметките скочиха веднага, след като сам сменихте цялата система за електрозахранване в къщата. Повтарям ви до посиняване, че нещо в тази къща смуче ток като змей, ама кой да ме чуе! Наехте ли техник да открие какво е то? Не, вие просто се обадихте в компанията и ги засипахте с оплаквания срещу мен!

Лицето на Луис беше пребледняло от гняв.

— Ще я разнищя аз тая история! — закани се Парсънс и отстъпи към двора си. — Знайте, че вече ви проверяват, господин Луис! С очите си видях един тип, който обикаляше по вашия маршрут. Скоро ще се наложи да ходите на работа като всички останали!

Последната реплика беше изстреляна вече иззад оградата. Луис скочи в камионетката и подкара по уличката. Реши да довърши обяда си другаде. Жалко за голямото сенчесто дърво, под което бе обядвал години наред. То се намираше точно зад къщата на Чарлс Лийдс.

В пет и половина следобед Хойт Луис се качи в собствената си кола и потегли към кръчмата „Деветия облак“, в която редовно отпускаше душата си в компанията на няколко колеги. Когато се обади на жена си, напуснала го съвсем наскоро, не успя да измисли нищо свястно и смутено промърмори:

— Иска ми се пак да ми приготвяш сандвичите за обяд…

— Трябваше да помислиш по-рано за това, умнико! — сряза го тя и затвори.

Изигра една скучна партия дама с няколко колеги, между които един диспечер от електроснабдяването, после вдигна глава и се огледа. Проклетите чиновници от офиса на близката авиокомпания се бяха научили да ходят в „Деветия облак“ с противните си тънки мустачки и розови бузки. Скоро май ще окачат на стената и дъска за мятане на стрелички. Човек вече не може да разчита на нищо сигурно, дявол да го вземе…