Томас Харис - Червения дракон

— Уил Греъм! — викна той. — Аз съм Фреди Лаундс, помниш ли ме? Репортажът за Лектър в „Сплетника“ беше мой, снимката на корицата — също.

— Спомням си — отвърна Греъм, без да забавя крачка.

Лаундс вървеше встрани на една крачка пред него.

— Кога те повикаха, Уил? Откри ли нещо?

— Не искам да разговарям с теб, Лаундс.

— Можем ли да сравняваме този тип с Лектър? И той ли ги…

— Лаундс! Гласът на Греъм съдържаше толкова недвусмислена заплаха, че Крофорд побърза да застане пред него.

— Ти пишеш лъжи и глупости, Лаундс, а твоят „Национален сплетник“ е мръсна клоака! Стой по-далеч от мен!

Крофорд стисна ръката на Греъм, извърна глава и промърмори:

— Изчезвай, Лаундс, и то веднага! — После се обърна към Греъм и добави: — Да отидем някъде да закусим, Уил.

Двамата с бързи крачки поеха към ъгъла.

— Извинявай, Джак, но не мога да понасям това копеле! — процеди Греъм.

— Дойде, докато бях в болницата, и…

— Знам, знам — прекъсна го Крофорд. — Слава богу, че го открих навреме и го изхвърлих!

Спомни си снимката в „Националния сплетник“, появила се непосредствено след приключването на делото Лектър. Този тип беше успял да се промъкне в болницата и да направи снимка на заспалия Греъм, опериран съвсем наскоро. Вестникът я публикува ретуширана, с черна лента през корема. Надписът под нея гласеше: „Ченгето с кураж на психопат“.

Закусвалнята беше чиста и ярко осветена. Ръцете на Греъм трепереха и кафето се разплиска в чинийката му. Цигарата на Крофорд очевидно пречеше на двойката в съседното сепаре. Хранеха се в пълно мълчание, но омразата им просто се усещаше в дима.

На една маса близо до вратата се караха две жени, вероятно майка и дъщеря. Говореха тихо, но лицата им бяха гневни. Греъм усещаше с лицето и шията си безшумния им гняв.

Крофорд се оплака, че на другата сутрин трябва да дава свидетелски показания по някакво дело във Вашингтон. Страхуваше се, че то ще го върже там следващите няколко дни. Запали нова цигара и хвърли поглед към ръцете на Греъм над пламъчето.

— Атланта и Бърмингам могат да сравнят отпечатъка от палец с картотеките на регистрираните сексуални престъпници — рече той. — Същото можем да направим и ние. Прайс вече е успял да открие единичен отпечатък, ще го вложи във файндъра… Доста понапреднахме, откакто не си при нас.

Файндър се наричаше машината за автоматично разчитане и сравняване на отпечатъци, въведена неотдавна във ФБР. Тя бе в състояние да разпознае новия отпечатък от палец и евентуално да свърже сегашното разследване с друго дело.

— Заловим ли го, този отпечатък и зъбната снимка ще бъдат напълно достатъчни като доказателства — продължи Крофорд. — Трябва да преценим какъв човек е, а това означава да вземем под внимание куп характеристики. Хайде сега, уйдисай ми на акъла. Представи си, че сме арестували съвсем подходящ заподозрян. Влизаш и го виждаш. Какво у него няма да те изненада?

— Не знам, Джак. Все още не мога да си представя лицето му, да го вземат мътните! Можем да изгубим страшно много време в търсене на измислен от самите нас тип. Ти разговаря ли с Блум?

— Снощи. Съмнява се, че нашият човек е склонен към самоубийство, на същото мнение е и Хаймлих. Блум беше тук за час-два веднага след убийството, но двамата с Хаймлих разполагат с цялото досие по случая. Тази седмица е зает — ще изпитва кандидати за докторска степен. Праща ти поздрави. Нали му имаш телефона в Чикаго?

— Да.

Греъм харесваше доктор Алан Блум, нисък закръглен мъж с тъжни очи, може би най-добрият съдебен психиатър в страната. Освен това високо ценеше факта, че доктор Блум нито веднъж не прояви към него професионален интерес. Нещо рядко за психиатър.

— Блум каза, че не би се изненадал, ако скоро отново чуем за „Зъбльото“ — рече Крофорд. — Може да ни изпрати и послание. — На стената на поредната спалня. — Блум допуска, че е обезобразен или поне се мисли за такъв. Предупреди ме обаче да не придавам особена тежест на подобно предположение. „Не искам да преследваме чучело, Джак, това ще разсее усилията ни…“ Научили са го да се изразява така още в гимназията.

— Той е прав — рече Греъм.

— Ти положително имаш за какво да се заловиш — подхвърли Крофорд. — Иначе едва ли би открил проклетия отпечатък.

— Направо крещеше от стената, Джак — отвърна Греъм. — Но мисля, че ме надценяваш… Не очаквай от мен прекалено много… Става ли?

— О, ще го спипаме! Знаеш, че ще го спипаме, нали?