Томас Харис - Червения дракон

Въдицата изсвистя в ръцете на Моли и се стовари върху лицето на Долархайд. Големите куки на блесната потънаха дълбоко в скулата му, кордата звънна и се опъна до скъсване от повторното замахване.

Той изохка, посегна към лицето си, трептящите куки на блесната се забиха и в дланта му. Ръката му остана прикована към скулата. Дръпна ножа от главата на Греъм с другата и хукна след Моли.

Греъм се претърколи, застана на колене, изправи се, затича се с изцъклени очи, задавен от собствената си кръв. Бягаше като луд, бягаше от Долархайд. После коленете му омекнаха и той се свлече в пясъка.

Моли тичаше към дюните с Уили на крачка пред себе си. Долархайд летеше подир тях, повлякъл въдицата. Тя се заплете в трънаците, дръпна болезнено разкъсаната му скула той извика и спря. Едва тогава му дойде наум да скъса кордата.

— Бягай, миличък, бягай! — викаше на пресекулки Моли. — Не се обръщай, бягай!

Тя правеше огромни скокове с дългите си крака, момчето бе на крачка пред нея, пукотът на смачканите трънаци зад гърба и отекваше все по-близо и по-близо.

Когато излязоха от дюните, имаха стотина метра преднина; когато стигнаха къщата — около седемдесет. Запрепъваха се нагоре по стълбите, ръцете и трескаво разтвориха гардероба на Уил.

— Стой тук! — нареди на момчето.

Хукна надолу по стълбите да го пресрещне. Влетя в кухнята, омекналите и пръсти се опитваха да се справят с пълнителя, все не можеха да го пъхнат на мястото му.

Забрави да заеме стойка за стрелба, забрави да се прицели правилно, но в замяна на това стисна здраво оръжието с две ръце, съвсем по правилата, и в мига, в който вратата отхвръкна навътре, натисна спусъка, проби в бедрото му дупка като чаена чинийка.

— Х-м-а-х-маа!

Застреля го в лицето, докато той се свличаше на пода, стреля още веднъж в лицето му, когато бе коленичил. Пристъпи към него и стреля още два пъти в главата му. Трупът отхвръкна назад и се блъсна в стената, горната част на черепа се смъкна чак до брадичката му, косата му пламна.

Уили разкъса един чаршаф и тръгна да търси Уил. Краката му трепереха, на няколко пъти падна, докато прекосяваше двора.

Полицейските коли и линейките пристигнаха преди Моли да е помислила да ги повика. Когато униформените мъже влязоха в къщата с насочени пистолети, тя беше под душа и изтъркваше кръвта и парченцата кожа от тялото и косата си. Не бе в състояние да каже дори дума и един от заместник-шерифите напразно се опитваше да я заговори през завесата.

Друг униформен служител най-сетне вдигна все още висящата слушалка и размени няколко думи с Крофорд във Вашингтон, който бе чул изстрелите и се бе обадил в полицията да бърза.

— Не знам, тъкмо го внасят — каза човекът в слушалката. После погледна носилката, минаваща край прозореца, и добави: — Никак не ми изглежда добре.

На стената срещу леглото имаше часовник, чиито цифри бяха достатъчно големи, за да ги разпознае дори с тези ужасни болки и замаяното си от лекарства съзнание.

Когато Уил Греъм отвори дясното си око, той видя часовника и разбра къде се намира — в интензивно отделение. Продължи да го гледа, защото знаеше, че щом като времето тече, значи всичко е наред и това ще мине. Тъкмо затова часовникът беше поставен там.

Показваше четири часа. Нямаше представа дали е четири сутринта или четири следобед, а и никак не го интересуваше. Важното беше стрелките да се движат. Унесе се. Когато отново отвори очи, стрелките сочеха осем, Някой беше до него. Бавно и внимателно извъртя око. Беше Моли, застанала с лице към прозореца. Стори му се отслабнала. Опита се да каже нещо, но като помръдна уста, остра болка прониза лявата част на главата му. Гърдите и главата му пулсираха в различен ритъм, дисхармонията беше повече от мъчителна. Опита се да издаде някакъв звук, когато тя излизаше от стаята.

През прозореца нахлуваше дневна светлина, когато лекарите започнаха да го опипват и побутват, а системите, стърчащи от шията му, надигнаха глави като млада гора. Когато видя над себе си лицето на Крофорд, светлината в стаята вече беше жълта.

Успя някак да му намигне. Крофорд се усмихна и Греъм забеляза парченце спанак между зъбите му. Странно, Обикновено Крофорд отбягваше зеленчуците.

Греъм направи движение като че пише по чаршафа, и Крофорд пъхна бележника си под пръстите му.

„Уили добре ли е?“ — написа Греъм.

— Да — каза Крофорд. — Моли също. Беше тук, докато ти спеше, Долархайд е мъртъв. Наистина е мъртъв, Уил, кълна се. Лично снех отпечатъците му и накарах Прайс да ги сравни. Никакво съмнение. Той е мъртъв. — Греъм изписа един въпросителен знак. — Ще стигнем и до това, ще ти разкажа всичко, като се пооправиш. Сега ми разрешиха само пет минути. „Сега“, написа Греъм.