Барбара Клевърли - Последната кашмирска роза

— Не, не мисля. Просто пред погледа ми се очерта толкова печална картина. Щеше ми се да си представя, че е имала добра приятелка, у която се е отбивала на връщане от ездата.

Нанси вдигна вежди.

— Сантиментален полицай? Ясно ми е всъщност какво имате предвид… Можем да попитаме. В базата живеят доста офицери със съпругите си, които са били там преди войната. Не непрекъснато, разбира се. Местят се. Всички в Индия се местят! Може да са били командировани в други бази междувременно, но те ще си спомнят. Ако са били там, ще си спомнят. Бъдете сигурен.

— И казвате, че първият смъртен случай е бил през 1910 година?

— Доли Прентис. Дванайсет години оттогава — а това е дълъг период в Индия, — но хората още си спомнят за Доли! Половината полк бил влюбен в нея, както се говори. Била симпатична дори на жените, което е необичайно, защото била млада и много хубава. Има снимки. Не са спасили почти нищо след пожара, но една метална кутия със семейни ценности не била напълно съсипана, а тя съдържала между другите вещи и два албума с фотографии. Доли била истинска английска роза — русокоса и с големи сини очи. От онези пухкави женски създания, които завъртат главите на мъжете… очарователна като тримесечно котенце…

Джо се усмихна. Погледна доста острия профил, който стоеше до него, наклона на брадичката, правилния строг нос и многозначителната дяволита усмивка и си помисли, че Нанси Дръмънд и Доли Прентис не си приличат особено.

— Била е съпруга на…?

— Майор Прентис, какъвто е бил тогава. Гайлс Прентис. Сега е полковник и е командир на бенгалските сиви в базата. Ще се запознаете, разбира се.

— Щастлив брак ли са имали?

— Не мога да ви кажа със сигурност. Чувала съм разни неща. Някои говорят, че боготворял Доли и има доказателства, че напълно рухнал емоционално след нейната смърт. Други разправят, че бил безразличен към нея. Той е доста… как да кажа, сам ще прецените… но мисля, че е малко странен. Трудно е да го разбереш или да го харесаш. Но независимо от недостатъците си, Прентис очевидно не е отговорен по какъвто и да е начин за смъртта на Доли.

— Сигурна ли сте?

— О, да. Няма и сянка от съмнение. По време на пожара е бил в Калкута на вечеря с наборната комисия в Бенгалския клуб. Бил е съкрушен, когато се върнал и му разказали. Офицерите били оставили телата там, където ги намерили в руините на къщата и…

— Телата? Телата ли казахте?

— Да. Две тела. В спалнята. Тялото на Доли, което все още било на леглото, и още едно…

Тя се запъна и се почувства неловко, когато смръщи вежди, обмисляйки как да продължи.

— Още едно? — подкани я той.

— Да, още едно. Прегърнало Доли в обятията си. Това бил Чхеди хан. Пущунският адютант на Прентис.

Британска Индия си ляга рано. Британска Индия се събужда също рано. Джо Сандиландс се събуди в шест часа от настойчивата врява на сигналната тръба. Зарята. Нагаждаше мислено думите, които британските войници бяха подхванали да пеят в такт с жизнерадостния повик:

Джо в полусън си представи, че пак е във Франция. Пак в армията. Пак на война. След миг осъзна, че тръбата звучеше в горещото пробуждане на един летен индийски ден, а не ехтеше решително в калните полета на Фландрия. С мъка излезе изпод мрежата против комари и стъпи на земята, като почувства приятния хлад на настлания с плочи под.

Беше изкарал неспокойна нощ. Куп неасимилирана и несвързана информация бе циркулирала в ума му. Опитът му от предишната вечер да нахвърля бележките си не беше съвсем успешен. Влажните му китки бяха оставили петна върху страницата. Мастило се бе разляло върху меките листове хартия, с които Нанси го снабди. Листове, носещи печата „Канцелария на управителя на Паникхат“.

Той вдигна нагоре транспаранта, отвори прозореца и се облегна на перваза. Усещаше, че го чака още един горещ ден, и без да изпуска от съзнанието си дългия списък, даден му от Нанси, на хората, с които трябваше да се срещне, Джо съзнаваше, че може би това са единствените му свободни часове от деня. Реши да потегли на проучвателно пътешествие, преди да е станало прекалено горещо. Въоръжи се с малък бележник с надпис „Столична полиция. Ню Скотланд Ярд W1. Телефон 1212, Уайтхол“.

Той слезе от верандата и се запъти към парадния плац. Горещината го блъсна и го подсети, че трябва да си сложи шапката. Вдясно се откриваше улица с дървета от двете страни и доволен от сянката, той пое по нея. Явно тя се наричаше „Виктория Роуд“ (какво друго?) и бърза справка в бележника му напомни, че Уилям и Пеги Съмършам са живели на номер 9 (дом, който Джон и Алиша Уорбъртън са обитавали преди войната), а също така, че Шийла и Филип Форбс, докторът, са живели на номер 30.