Александра Маринина - Смърт и малко любов

— Така си и знаех — още спите! Хайде, Анастасия я знаем, тя си е сънливка и мързеливка, обаче ти!

— Какво аз? — учуди се Чистяков. — В гражданското трябва да бъдем в десет, а сега е още осем.

— Ами обличането? Гримирането? Ами купуването на цветята? След един час Александър ще ни вземе с колата, а вие с Настя още се мотаете.

— Стига де — взе да успокоява Льоша бъдещата си роднина, — има време. Не се тревожи, вредно е за теб.

— Къде е булката? — строго попита Даша.

— Под душа, разсънва се.

— Готов ли е костюмът й?

— Не знам — смути се Чистяков. — Не съм я питал.

— Така си и знаех! Сигурно дори не е намерила време да провери дали всички копчета са си на мястото и не трябва ли да се изглади! Върви да приготвиш закуската, а аз ще погледна костюма.

Чистяков покорно се потътри към кухнята да вари кафе, а от стаята до него долитаха въздишките и вайканията на Даша:

— Господи, къде ли е завряла блузката, която й казах да облече? Тук някъде беше… Разбира се, полата трябва да се изглади… Не, това не е младоженка, а истинско недоразумение… Има ли поне ютия в тази къща?

Когато излезе от банята, Настя бе поразена от резултатите от бурната дейност на Даша. Всички дрехи от гардероба бяха разхвърляни по дивана и фотьойлите, а насред стаята Даша, застанала на колене върху тънко памучно одеяло, постлано на пода, гладеше черната пола на Настя.

— Защо стоиш като препарирана? — попита я, без да се обръща. — Върви бързо да си изпиеш кафето и започвай да се занимаваш с лицето си.

— Нужно ли е? — предпазливо се опита да възрази Настя, която мразеше да се гримира, макар да признаваше, че с умело поставен грим става много по-привлекателна.

— Ха, как можа да го кажеш! Как да не е нужно? Анастасия, без пазарлъци, отдавна сме се разбрали за всичко. Съгласих се да не си купуваш рокля специално за сватбата и да облечеш нещо, което имаш, но ще имаш добрината да се гримираш. — Извърна се и погледна бъдещата си зълва, която стоеше боса и увита в дълга хавлиена кърпа. — Ама, Настя, моля те! — нетърпеливо възкликна Даша, като продължаваше настървено да движи ютията по полата. — Не ми късай нервите, размърдай се! Ще закъснеем!

Когато точно в девет на вратата позвъни Александър Каменски, Настя бе изпила вече две чаши кафе и с изгладен костюм стоеше пред огледалото в банята и нанасяше грима на лицето си.

— Ася! — извика брат й от антрето. — Имаш писмо.

— Какво писмо?

— Не знам. На вратата стърчеше плик. Без адрес.

Настя остави четчицата и излезе при брат си. Разцелуваха се и се заоглеждаха взаимно присмехулно, но придирчиво.

— Е, как е? — попита Настя. — Ставам ли за младоженка?

— Напълно. Ами аз?

Високият, мършав и грозноват Саша днес изглеждаше като супермен от холивудски филм. Дали защото костюмът му бе ушит от наистина добър шивач, или изразът на лицето му се бе променил, но целият му облик сякаш крещеше: „Аз съм щастливец и мога всичко. Каквото пожелая, то става и никой не може да ми попречи.“

— Дяволски красив си! — усмихна се Настя. — Дай това писмо.

Тя взе подадения й бял плик и нетърпеливо го отвори. На сгънатия четири пъти лист с печатни букви беше написано: „НЕ ПРАВИ ТОВА! ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ.“

Тя не можа да се овладее — силно пребледня, ръцете й се разтрепериха.

— Какво има? — загрижено попита Александър. — Нещо лошо ли?

— Няма нищо, не се тревожи. Разни глупости — отвърна, като се стараеше да не издаде уплахата и вълнението си.

— Ася!

— Сашенка, не се притеснявай. Всичко е наред. Нима никакво отношение към нашата обща сватба. Ако обичаш, иди в кухнята и занимавай пет минути Даша и Льошка, за да не влязат в стаята. Трябва да се обадя по телефона. — Тя затвори вратата, грабна телефонния апарат и набра номера на следователя Олшански. — Константин Михайлович — изрече бързо, — Артюхин явно здравата се е уплашил. Пъхнали са във вратата ми писмо със заплашително съдържание. Да не съобщавам на следователя, тоест на вас, за снощната ни среща, инак съм щяла да съжалявам.

— Пипала ли си писмото?

— Само с нокти и само в края. Учена съм като кучето на Павлов. Никога не пипам с пръсти такива писма — станало ми е рефлекс.

— Къде си?

— Още съм вкъщи. Излизам след десет минути.

— В каква посока тръгваш?

— Първо за Соколники, трябва да бъда там в десет часа, след това, към дванайсет, се връщам в района на Измайлово, а после в два часа трябва да бъдем в центъра, в ресторант „Метропол“.

— Ще прескоча до Соколники към десет и ще ми дадеш писмото. И не се тормози, чу ли, Каменская? Ако наистина си го убедила, че до понеделник няма да предприемеш нищо, той няма да те закача до понеделник. А за два дни аз ще го пипна, дорде се усети — и ще го пипна. Ах, този Артюхин, мръсникът неден!