Александра Маринина: Смърт и малко любов

Двамата мълчаливо я сподириха с поглед. След този разговор Настя изпита някакво неприятно чувство. Ясно си припомни пребитото и изнасилено момиче, което при идентифицирането не се държеше твърде уверено, защото от уплаха и болка не бе запомнило добре лицето на престъпника. За сметка на това тази малка кучка, която всяка година ходи по модни курорти, твърдо заяви, че е видяла младежа на съвсем друго място. Добре го била запомнила, защото, видите ли, бил от типа мъже, които й харесвали най-много. И не излъга тази мръсница — той наистина й харесваше.

След като най-сетне купи подарък за брат си, Настя влезе в една телефонна кабина и се обади на следователя.

— Константин Михайлович, извинете, че ви безпокоя вкъщи, но утре ми предстои напрегнат ден. А от понеделник съм в отпуска.

— Нищо, нищо, казвай.

— Току-що научих, че Артюхин е имал фалшиво алиби. Жената, която го идентифицира като човека, който я попитал за някакъв адрес, всъщност му е стара приятелка.

— Я виж ти! — подсвирна Константин Михайлович. — Значи здравата са ни метнали?

— Така излиза. Споменах им, че могат да бъдат спокойни до понеделник.

— Добре, Настася, разбрах те. Утре започвам проверка, само ми кажи на какво именно.

— Миналата година са ходили заедно на курорт в Испания — в Коста Брава, през юли. Значи се познават най-малко от година.

— Ах, мизерниците! Я чакай — сепна се той, — ти нали утре вдигаш сватба? Или греша?

— Не, не грешите.

— Ами защо тогава…

— Е, нали сватбата ми е утре, а не днес. Днес още съм на работа.

— Каменская, да ти е казвал някой, че си малко откачена?

— Редовно ми го казват. Вие ще бъдете сто и деветнайсетият.

— Слава богу, значи освен мен, на света има още сто и осемнайсет нормални хора. И бъдещият ти съпруг ли е сред тях?

— Не — усмихна се тя, — той е още по-откачен от мен. Когато идва у дома за събота и неделя, си носи книжата и се опитва да напише нещо.

— Е, търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака. Желая ти всичко най-хубаво. А на Артюхин ще му видя сметката. Омъжвай се и за нищо не се тревожи.

Тя се прибра към единайсет и половина. Чистяков седеше в кухнята и редеше пасианс. И той като Настя изобщо не се вълнуваше от утрешното мероприятие. Може би защото прекалено дълго бе чакал и през тези години се бе уталожил.

— Льошик, нали не ми се сърдиш? — попита тя плахо още от прага. — Извинявай, слънчице, толкова работа ми се беше натрупала, дори не отидох да посрещна мама. А трябваше да купя и подарък за Саша…

— А мен не трябваше ли да предупредиш? — сърдито отвърна Чистяков. — Стана среднощ, а ти се мотаеш по улиците. Ще ядеш ли?

— Ще ядеш. Тоест ще ям — поправи се тя.

Като гледаше с какъв апетит Настя лапа салатата, Льоша омекна. Нали е жива и здрава — това е достатъчно. Бездруго не може да я промени. Пък и май не е необходимо.

Еля Бартош разкопча поредното украшение и го свали от врата си.

— И това не става — каза с въздишка. — Прекалено е ярко и отвлича вниманието от роклята. Какво друго имаме?

— Успокой се най-сетне — раздразнено отговори Тамила. — Подготвяш се така, сякаш това е единственото събитие в живота ти и вече няма да има други. Знаеш ли какво казваше навремето дядо ти, професор Берекашвили? Че в нашия живот има само едно събитие, което никога не се повтаря — защитата на кандидатска дисертация. Човек може да напише и защити дори пет дисертации, но само една от тях — първата — ще бъде кандидатска, а всички останали ще са вече докторски, дори да са по абсолютно различни специалности. А да се омъжваш можеш десетки пъти, докато те държат краката. Ето защо не бива да приемаш утрешното събитие като нещо прекалено сериозно и отговорно. Чудо голямо: ще отидете в гражданското, после ще поживеете няколко месеца, ще спите до насита заедно, ще утолите младежкия си глад, сетне ще ти омръзне до смърт и ще хукнеш да се развеждаш.

Еля наведе глава и тежко се отпусна на стола, без да обръща внимание, че мачка разкошната си сватбена рокля. По бузите й тихо рукнаха сълзи, тя подсмръкна и избърса лицето си с длан.

— Хайде-е, започна се! — сухо отбеляза Тамила, която внимателно подреждаше в кутийките разхвърляните по масата скъпи украшения. — Толкова си нервна, мила, че човек не може вече дума да ти каже. Стегни се, инак на хората ще им бъде трудно да общуват с теб. Не разбираш от шега, обиждаш се от нищо и никакво, веднага се разплакваш. Характерът ти е просто отвратителен!

При последните думи на майка си момичето скочи и избяга в стаята си. Майка й никога не бе крила недоволството си от избора на Еля. Дъщеря на горд и независим грузински учен и известна писателка от дворянския род Берсеневи, самата тя навремето се бе омъжила за унгареца Ищван Бартош, син на акредитиран в Москва дипломат. Чуждестранните делови връзки по линия на семейството на мъжа й, съчетани с фамилните скъпоценности на рода Берсеневи, бяха позволили на Тамила Бартош да води доста приятен и лек живот, да блести по приеми и делови обеди, придружавайки съпруга си при неговите пътувания — отначало на гости у живеещи в чужбина роднини, а после — във връзка с напълно легални бизнесдела. Ярка, свободомислеща, с изразително гърбоносо лице и гъсти гарвановочерни къдрици, с висок бюст и пищни бедра, Тамила бе постоянно в центъра на вниманието и на нейните четирийсет и пет години далеч не й липсваха обожатели. А че значителна част от тях бе съблазнена далеч не от личните й качества, а изключително от връзките и богатството на Ищван — това и през ум не й минаваше. Израснала в семейство от елитарната интелигенция, свободно владееща немски и унгарски, от малка свикнала с богатството, любовта и всеобщото внимание, тя и до ден-днешен възприемаше своята привлекателност като нещо, разбиращо се от само себе си, нещо, което е съществувало винаги и ще изчезне само заедно с нея.