Александра Маринина: Смърт и малко любов

— Саша, съобразявай намеренията си с моето материално положение — отвърна му раздразнено Настя. — Аз няма да отида нито в Мадрид, нито във Виена, нито в Париж — никога няма да имам пари за това. Милионерските ти фантазии ме вбесяват.

— Върви по дяволите! — избухна в смях Александър Каменски, който до такава степен бе заслепен от любовта си, че на никого не позволяваше да хвърля сянка върху създадения от самия него прекрасен свят. — Ти си моя сестра и аз ще те разхождам по света с мои пари.

Той успя да се наложи и утре предстоеше да отпразнуват две сватби наведнъж. Настя отдавна бе купила подарък за Даша, но все отлагаше покупката на подарък за брат си. Все пак трябваше да се заеме с това тази вечер.

На Пушкинския площад тя се качи на тролея и отиде на Арбат. Смътно си спомняше, че точно там в един павилион бе виждала разкошен комплект писалищни принадлежности за делови човек. Както се придвижваше бавно от павилион към павилион и преодоляваше с усилие изкушението да си купи голям буркан с кашкавалени топчета, Настя изведнъж забеляза някаква кола, която й се стори позната. След секунда си спомни чия е, но нещо неприятно се наби в очите й. Съсредоточи се и отново хвърли поглед към колата. На задната седалка имаше яркочервено лачено манто с черни украси. Тя добре си спомняше това манто — в Москва рядко се срещаха такива.

Настя бавно огледа улицата и видя малко кафене на открито. Собственикът на колата и притежателката на скъпото екстравагантно манто седяха на една маса с гръб към нея и оживено разговаряха. Всъщност Настя нямаше причина да се интересува от тях, но все пак, все пак…

Отиде бавно до щанда, взе чаша кафе и паста и седна на съседната маса, като се постара двойката да не я забележи и същевременно от мястото си да чува добре разговора й.

— … много е горещо. Едни познати ходиха през юли и казват, че може да пукнеш, както не си свикнал. Там трябва да се ходи по-късно, през септември — чуваше Настя капризното гласче на момичето.

— Но нали миналата година ходихме с тебе през юли! — възрази събеседникът й. — Мисля, че си беше екстра. Ти дори не почерня.

— Ама че сравнение намери! — изсумтя презрително момичето. — Та ние бяхме в Коста Брава, там климатът е съвсем друг! А в Турция през юли ще откачим.

— Казаха ми, че в Турция имало едно място, най-чистото екологически, било много хубаво дори през юли — не се предаваше младежът. — Борове, пясък, чист въздух…

— Кое е това място? — недоверчиво попита приятелката му.

— Ами… как беше… По дяволите, забравил съм как се казваше!

— Кемер — изрече високо Настя, без да обръща глава към тях.

— Именно — Кемер! — зарадвано подзе мъжкият глас.

— Между другото не е прилично да се подслушва — обади се предизвикателно момичето. — Както и да се намесвате в чужди разговори.

Настя внимателно остави чашката на масата и се обърна към тях. В първата секунда те не я познаха. После младежът силно пребледня, а по скулите на момичето, обратно — избиха червени петна.

— На ваше място не бих бъбрила много за приличието — спокойно отвърна Настя. — Онова, което направихте, много добре подхожда на един член от Наказателния кодекс, а именно на члена за даване на лъжливи показания.

— Не можете да го докажете! — пламна момичето. — И изобщо това не е вярно.

— Кое не е вярно? Че миналата година сте били заедно на курорт ли? Че се познавате отдавна, и то много добре?

— И какво от това? — продължи да се опъва онази. — Какво като се познаваме?

— Ами нищо — въздъхна Настя. — Просто алибито на вашето приятелче изглеждаше много убедително именно защото вие, случайната минувачка, категорично го идентифицирахте като човека, с когото сте се сблъскали на улицата точно в момент, когато в другия край на града беше извършено престъпление. А щом всъщност се познавате, картинката изглежда съвсем другояче.

— Много важно, делото вече е приключено! — намеси се най-сетне и младежът.

— Както сме го приключили, така и ще го възобновим — сви рамене Настя. — Колко му е!

Двойката явно не бе очаквала подобен обрат. Очевидно бяха сметнали, че щом едно дело е приключено, то е завинаги. Сигурно никой не им бе обяснил, че делата за неразкрити престъпления дълги години не отиват в архив. Те остават висящи и по всяко време производството по тях може да бъде възобновено.

Настя допи кафето си и стана.

— В понеделник ще съобщя на следователя за нашата трогателна среща, пък той да решава. Не е изключено да извадите късмет и да не се обърне внимание на съобщението ми. Но все пак ви предупреждавам.