Александра Маринина - Смърт и малко любов

След като свърши разговора си със следователя, Настя се втурна в банята да довърши грима си. От кухнята до нея долитаха оживените гласове на брат й и неговата годеница, които разпалено обсъждаха какви цветя най-много ще подхождат на Настя — като свидетелка и на Настя — като булка, какви цветя ще трябва да купят за ресторанта и дали ще бъде уместно Саша да поднесе подарък на майката на Настя — първата съпруга на баща му. Льоша не вземаше участие в дискусията, във всеки случай Настя не чу гласа му.

Тя вече нанасяше с широката мека четка последните щрихи по лицето си — някакъв невидим руж върху скулите, който трябваше да подчертае овала на лицето, когато от кухнята излезе брат й.

— Е, всичко наред ли е?

— Горе-долу — отвърна тя, без да откъсва поглед от огледалото. — В Соколники пред гражданското ще видиш светлосин москвич, постарай се да спреш близо до него, съгласен?

— Добре. А каква е тази кола?

— На един следовател от градската прокуратура. Ще му дам писмото, та експертите да поработят по него, докато аз се бракосъчетавам.

Саша застана зад гърба й, за да вижда лицето на сестра си поне в огледалото и да улови погледа й.

— Ася, ще ти задам един въпрос. Може да е нетактичен, но обещай ми, че няма да ме излъжеш. Или ще ми отговориш честно, или изобщо не ми отговаряй.

— Добре де, обещавам — измуча тя, докато поставяше подходящо червило на устните си.

— Съжаляваш ли, че се омъжваш? Ето сега, точно в тази минута, ти съжаляваш, че трябва да отидеш в гражданското, вместо лично да занесеш това идиотско писмо на експертите и да им стоиш над главите, докато ти дадат резултата. Нали? А после, след като получеше експертизата, щеше да хукнеш нанякъде и да се захванеш с издирването на човека, който те заплашва. И това ти е много по-интересно, отколкото да се омъжваш. Прав ли съм?

Настя върна бавно стълбчето червило в златистата му гилза и без да се обръща, втренчено се загледа в огледалното отражение на братовото си лице. Очите му бяха също като нейните, буквално същите: много светли, прозрачни, почти безцветни. Белезникави вежди и ресници, тънък прав нос, ясно очертани твърди устни, силно хлътнали бузи под високи скули. Братът и сестрата си приличаха поразително — и двамата бяха слаби и високи, само дето Настя беше просто невзрачна, а Саша си бе направо грозник.

— А ти защо реши, че някой ме заплашва? — бавно попита тя.

— Защото буквите в писмото бяха едри. Докато ти го четеше, и аз забелязах нещичко. Е, ще отговориш ли на въпроса ми?

— Не. Смятай, че съм избегнала отговора.

— Благодаря.

— За какво?

— Задето не ме излъга.

Той обърна Настя към себе си и нежно притисна главата й до рамото си. Макар да бе седем години по-голяма, Саша някак съумяваше да се държи с нея така, сякаш бе по-малката му сестричка, за която трябва да се грижи и да я закриля.

— Обичам те, Настюша — тихичко произнесе Саша и докосна с устни платинената й коса. — Благодаря ти за всичко. Ако не беше ти, аз никога нямаше да бъда толкова щастлив, колкото съм сега. Нищо нямаше да разбера за Дашка и сигурно щях да я зарежа, както преди нея съм зарязвал и други жени. Никога нямаше да събера кураж да се разведа. Или — което е още по-лошо: Дашка можеше да загине. Ти я спаси. Благодаря ти.

Настя внимателно се отдръпна и погали брат си по бузата.

— Сашенка, сега не е време за сериозни разговори. В края на краищата днес имаме празник! Долу трагизмът, изгони го далеч от словата си! Хайде, време е да тръгваме, Даря сигурно се притеснява.

Но Александър не помръдна от мястото си, замислено загледан в отражението на Настя в огледалото.

— Саша, какво ти става? В какви мисли си се задълбочил?

— Ася, ти имаш проблеми. Не настоявам непременно да ми разкажеш всичко, но искам да знаеш: можеш да разчиташ на мен, каквото и да се случи. Ще ти окажа всяка помощ, която е по силите ми. Искам да бъдеш абсолютно сигурна в безусловната ми преданост. Разбрахме ли се?

— Благодаря ти, Санечка. Трогната съм. Честна дума. А сега — стига толкова, време е да тръгваме!

По облените от слънце улици те тръгнаха към Соколники, към ритуалната зала, където на Александър Каменски и Даря Сундиева предстоеше да регистрират брака си. Саша и Настя бяха отпред с неговата кола, а Льоша и Даша ги следваха с колата на Льоша. Отначало Настя се опита да възрази срещу това разпределение, но Даша авторитетно заяви, че младоженецът и булката не бива да пътуват за тържеството заедно. По пътя няколко пъти спираха край пазари и станции на метрото и Даша придирчиво избираше цветя за себе си и за Настя. Най-сетне в десет без десет стигнаха до гражданското. Светлосиният москвич на Олшански вече стоеше пред входа — същинско просяче редом с два новички сааба, един мерцедес и едно ауди.