Марк Фрост - Шестимата месии

Внезапно Джек спря и запрати нещо към приближаващите бандити. Изригна облак бял дим, но Опустошителите бяха почерпили опит от предишния път и едни спринтираха през препятствието, без да дишат, а други поспряха и изчакаха пушекът да се разсее. Операцията им донесе десетина секунди аванс.

Спирката вече се виждаше, но интервалът между групите бе не повече от петдесет метра и продължаваше застрашително да се скъсява. Дойл наближаваше предела на силите си и всеки миг можеше да рухне, мускулите му бяха готови да се схванат. В този момент платформата под краката им завибрира по познатия вече начин. Ярък лъч освети в гръб преследващите ги Хюстънски опустошители — влакът бързо ги настигаше. До платформата оставаха сто метра. Инес сграбчи безцеремонно Дойл за ръката и го задърпа с все сила.

Мощната сирена на препускащото чудовище буквално издуха Опустошителите от двете страни на релсите. Някои паднаха на улицата, други увиснаха като акробати, хванали се за външната страна на скелето, докато влакът мине. Дойл се спъна, тежко полетя напред, посрещна удара с ръце и ожули дланите си в острите камъни между траверсите. Черпейки сили от някакъв свръхчовешки резерв, Джек се появи до тях и с помощта на Инес сграбчи Дойл и го хвърли на перона, точно когато спиращият влак навлезе в района на спирката.

Автоматичните врати се отвориха. Стърн, стиснал жеронския „Зохар“, скочи във влака. Инес дръпна Дойл в последния празен вагон и двамата се стовариха изнемощели на първата попаднала им седалка. Миг преди влакът да потегли, Джек пусна копието на „Зохар“ на релсите и четиримата загледаха как последната атака на успелите да се организират за пореден път Опустошители свършва на сантиметри от последния напускащ спирката вагон.

Когато на следващата сутрин звънецът на вратата най-сетне го извади от мъртвешкия му сън в леглото на президента Кливланд, Дойл напълно бе забравил за уговорената среща с Перегрин Райпур — или просто Престо — представящ се за махараджа на Берар. Последваха притеснени извинения от страна и на двамата, после Дойл позвъни да донесат закуска. Джек, прекарал остатъка от нощта в един от няколкото огромни хола на апартамента, се материализира като привидение в момента, когато Стърн и Инес — чудесният, способен на всичко и вдъхващ увереност Инес — се появиха точно с онова, от което всички се нуждаеха — каничка кафе. Дойл, тайно опитващ се да разкара глождещата го болка в ставите, с известно притеснение си спомни сцената, която бе направил снощи във фоайето на хотела, пристигайки след полунощ, целият омазан в мръсотия, с разкървавени колене, неприлично подаващи се от разкъсаните дупки в крачолите на панталоните му — истинско олицетворение на поредния турист, намерил забавление и приключения в Ню Йорк.

Джек и Престо се огледаха оценяващо като противници, преди да седнат на партия шах: Джек като че ли надделя в борбата с погледи, но Престо явно не бе от онези, които се впечатляват лесно. Макар и този път да бе облечен стилно — костюм за езда, високи ботуши и жилетка от червено кадифе — ясно бе, че ролята на конте, която бе опитал да разиграва снощи, не е била нищо повече от импровизация. Погледът му бе хладен и спокоен, гласът му — приятен баритон, ръцете му се движеха в меки, копринено гладки уверени движения и необяснимо как допринасяха за правдоподобността на историята, която им разказа — история за поредната изчезнала книга.

В центъра на събитията този път се намираше рядко ръкописно издание на Упанишадите — основен тълкуващ том за Ригведите, които пък бяха цяло съзвездие от книги, формиращи самите основи на хиндуизма. Тя била открадната преди шест месеца от свещен храм в древната Голконда, сега едноименен град в богатия индийски щат Хайдарабад. По заповед на управляващия махараджа — шестия низам на Хайдарабад — считан от много хора за най-богатия човек на света, кражбата била обявена за държавна тайна и потулена. Когато след известен размисъл решил да се обърне към някой, който да разследва престъплението, низамът си спомнил за далечния си братовчед и свой връстник, родения от княжеско потекло и образован в Англия Престо Райпур — един от малцината представители на своето привилегировано поколение, посветил живота си на нещо по-различно от това да търси екзотични наслади.

— Означава ли това, че наистина сте принц? — попита Инес.

— Казано с една дума — и аз го правя не без известно притеснение — да: технически погледнато аз наистина съм махараджа на Берар, което, уверявам ви, звучи по-впечатляващо, отколкото всъщност представлява — отговори Престо, машинално въртейки между изящните си дълги пръсти сребърна монета.