Пол Ливайн - 9-те скорпиона

— Огледай кабинета — разнесе се отговорът — и информирай главния съдия за нарушението.

Точно преди Олсън да угаси лампите, Труит я видя. Цепнатина в гладката повърхност на бюфета. Бе на разстояние около тридесет сантиметра от пода, широка петдесетина сантиметра.

„Подходящо място и подходящ размер. Чекмедже без дръжка. Тайник.“

Изчака да чуе как Чък заключва вратата и изпълзя от скривалището си. Опита се да отвори чекмеджето с ръце, пъхна нокти в процепа, но напразно. Пъхна ръка зад бюфета, но чекмеджето не помръдна. Нямаше и какво да натисне, за да го отвори.

„Все пак е чекмедже. Какво ли има вътре? Ченето на Джордж Вашингтон?“

Беше уплашен и ядосан. Имаше чувството, че губи контрол. Питаше се какво прави тук. Беше глупаво. Безнадеждно. Обстоятелствата от самото начало бяха срещу тях. Винаги изоставаха с една крачка. Толкова бе тежко да знаеш истината и да не можеш да я докажеш. „Атлантика“ бе купила шефа. Но къде беше доказателството?

Обзет от чувство за поражение, Труит удари с юмрук точно над цепнатината. Чу се изщракване и чекмеджето се отвори, задействано от ръждясала пружина.

— Това надминава всичко!

Разгневеният глас на главния съдия се извиси над музиката.

— Спрете този адски шум!

Вик Васкес побърза да изключи касетофона.

— Облечете си сакото — подвикна шефът на Лайза. — Тук не е цирк. — После се обърна към Олсън. — Какво искате?

— Има нарушение в сигурността, сър.

Главният съдия се завъртя и забързано напусна залата.

Труит вече бе върнал ключа и седеше в колата на Лайза. Тя отвори вратата и се пъхна зад волана. Зачетен на слабата светлина на лампата, невероятно съсредоточен в съдържанието на онова, което бе в ръцете му, той сякаш не я забеляза.

— Слава богу, че успя навреме. — Тя се приведе към него и го целуна. — Какво стана?

— Няма да повярваш. — Той отвърна на целувката й и отново зачете обемистия документ.

— Какво?

— Това е Звездата на Индия, кивотът от Библейския завет, както искаш, така го наречи. — Той се разсмя от сърце и размаха документа.

— Кажи ми!

— Спомняш ли си делото на Синия кръст?

— Естествено. Пет на четири срещу изискването производителите на цигари да предоставят тайните си формули. Уитингтън написа решението на мнозинството.

— Не е! Написано е от адвокатите на производителя. Имам техните записки. Мързеливото копеле дори не ги е преписало! Дори е запазил бележките под линия, че тютюнопушенето е славна американска традиция, която датира още от колониалните времена.

Лайза включи двигателя, излезе от гаража и подкара към хотела.

— Откъде разбра откъде е? — Тя хвърли поглед към документа. — Има ли инициали?

— Не, разбира се. Те не са глупави.

— Как тогава го свързваш с производителите на тютюн? Главният съдия ще каже, че това е просто проект, по който още работи, и ние не можем да го разобличим.

— Както винаги си сто процента права. — Гласът на Труит прозвуча ентусиазирано. — Затова второто решение е толкова важно.

— Какво второ решение?

Бяха спрели на светофара на Индипендънс авеню. Валеше слаб сняг.

— „Атлантика“! — Той показа втори документ. — Вече е написано. Утвърждава присъдата на мнозинството върху основата на липсата на доказателства за проява на небрежност, точно както говореше Флахърти, при това почти със същите думи. Как ще обясни това? Присъдата е готова и подписана още преди да сме гласували.

— Ще каже, че си е правил бележки. — Лайза не споделяше ентусиазма на Сам. — Ще твърди, че е съвпадение, че и той, и Флахърти са използвали едни и същи изрази. Прилича на защита на авторските права, когато се очакват прилики в истории с един и същ сюжет. Ще каже, че и двамата с Флахърти мислят по един и същи начин, а това не е престъпление. Все още ни липсва доказателство за контакт между „Атлантика“ и…

— Ето го! — извика Труит. — Флахърти го е изпратил по факса на Уитингтън, но не е бил достатъчно внимателен.

В червената светлина на светофара тя видя в горния край на страницата обозначението на изпращача, автоматично отбелязано от машината: „Атлантика Еърлайнс“, Главен адвокат.

— Боже господи! Пипна го! Това е като да намериш димящ пистолет на местопрестъплението.

— Да. И възнамерявам да разклатя мраморните колони на съдебната зала.

— Като Самсон.

— Какво?

— Когато те видях за пръв път, ти изглеждаше толкова силен и жизнен, че лесно разширих името ти от Сам на Самсон.

— А ти си Далила.