Барбара Клевърли - Рагтайм в Симла

Вгледаха се в двата филтъра, поставени в дланта на Картър.

— Дали е някой нервак, а? — попита Джо.

— Виждам какво имаш предвид — отвърна Картър. — Изпушени са само наполовина. Няколко дръпвания, после — пуф! Е, поне знаем откъде са дошли изстрелите. Мишената му е била почти под носа — даже камериерката на жена ми щеше да го улучи!

Картър се приближи, за да погледне през процепа между скалите. Джо забеляза колко внимаваше да не би да има следи или други отпечатъци. Джо също се вгледа за евентуални ямки, оставени от подпрян лакът или коляно.

— Ами, ето го като на длан — рече Картър. — Ей го, на. — И той посочи две ясно откроени в мъха вдлъбнатини, на около два фута една от друга. — Ей тука са били забити върховете на ботушите му… тук… и тук… виждате ли? А пък ей там са били лактите му, то си личи. Ясно като бял ден.

— Колко ли е бил висок? — почуди се Джо. — Трудно е да определим ръста му само по ямките.

— По моему е малко над средното — по-височък от мен, но по-нисък от теб. — Той огледа подред скупчените любопитни соуари 11 11 Sowar (англоинд.) — редник конник. — Бел.прев. и посочи един. — Гупта! — Без да се помайва, индиецът пристъпи напред, коленичи на мястото и зае типична снайперистка поза. Ръстът му идеално пасна в ямките на колената и лактите.

— Арестувайте този мъж! — кресна Чарли.

Хората млъкнаха шашнати, а Гупта скокна гузно на крак, ала начаса схвана майтапа.

— Благодаря ти, Гупта — каза Чарли и записа в тефтерчето си: „Ръст — пет фута и десет инча.“ 12 12 Около метър и осемдесет. — Бел.прев.

— Кой в Симла би изстрелял тези куршуми? — наивно изтърси Джо и мигом осъзна грешката си.

— Кой ли не! — отвърна Картър. — Тъкмо в това е проблемът. Градът гъмжи от първокласни стрелци: бивши и настоящи военни, ловци на тигри, че даже и дамите не остават по-назад. Само да видиш как се вихрят жените от Стрелковия клуб на стрелбището в Анандейл! Все пак да караме подред. Първо ще пратим уликите за изследване в Калкута, а пък ако междувременно измъдрим някой заподозрян, ще проведем сравнителен анализ.

— Поне тия угарки доказват, че нарочената жертва наистина е бил Корсовски.

— Тоест? — не доразбра Картър.

— Ами само две са. За колко време се изпушват две цигари? Няколко минути. По моему стрелецът се е настанил тук, готов да чака цяла вечност мишената да се появи в мудната тонга. Снайперистите не обичат да ги юркат — заемат позиция дълго преди уречената стрелба. Разписанието на влака от Калка е всеизвестно, значи спокойно е могъл да изчисли кога горе-долу ще се дотътри тонгата. Само че е останал изненадан. Едва изпушил две цигарки, и хоп — ето го неговия човек, кацнал в голямата кола! Гръмва го набързо и се връща у дома за следобедния чай!

Туземецът, който, зяпнал, попиваше всяка дума на Джо, кимна енергично и се намеси:

— Тъй ще да е, сахиб! И аз помня как миналата година станала същата работа. Тук, на Дяволско бърдо! Оня млад господин, дето го гръмнали в тонгата — тогаз на мястото имало барем дузина угарки!

— Какви ги приказва тоя човечец? — възкликна Джо, докато с пуфтене се спускаше надолу по хълма към чакащите коне. — Ще ме осветлиш ли за какво става въпрос?

— Да — отвърна Картър. — Трябва да знаеш, че за втори път застрелват някого приблизително на това място.

— А кой е бил жертвата? — попита Джо. — Или не, почакай, май се сещам — някой бразилски алт?

Картър се засмя.

— Не, не беше такава екзотична птица, но все пак историята е много странна и не по-малко печална.

Яхнаха конете и поеха към града, а ескортът неспирно бъбреше зад гърбовете им. Картър начена историята.

— Един англичанин пътувал към Симла, за да се срещне със сестра си. Казваше се Лайънъл Кониърс. Сестра му Алис е видна персона в града ни — директор и главен акционер на „ИКТК — Имперската и колониална търговска корпорация“. Богата търговска фамилия от „голямото добрутро“. А младият лорд Кониърс преживял нещо наистина смайващо. Бил редови войник в един американски полк. Пострадал броени седмици преди края на войната. При отстъплението от Мьоз Аргон го покосила една мина, от която отхвръкнал и останал заровен в земята. След два дни го открили настъпващите германци. Горкият нещастник! Напълно си бил изгубил паметта. Хабер си нямал кой е и къде се намира — пък и нищо чудно след преживения кошмар, нали? Германците го взели със себе си и го завели на отчет в някаква полева болница. Дори не знаели каква националност е, затова минали месеци, преди човекът да влезе в официалната статистика. Лека-полека станало ясно кой е и какъв е, затова след време го изпратили в Блайти.