Клей Харви - Идеален ден за убиване

Това беше най-дългата реч, която някога баща ми бе произнасял.

Отидох при него и го потупах по рамото. Престорих се, че не съм забелязал навлажнените му очи.

— Всичко е наред, татко. Добре съм.

Но не бях.

По-късно същата вечер, когато баща ми вече си беше легнал, аз седях сам на задната веранда, леко се полюшвах в люлката, заслушан в звуците на нощта и бавно отпивах от третата ми за тази вечер чаша горещо кафе. По ръката ми преминаваше приятното усещане от допира до чашата с топлата течност, а ноздрите ми с наслада вдъхваха острия, специфичен аромат на кафето. Изпълнен с угнетяващи мисли, аз седях и прехвърлях в ума си събитията от деня. Бях реагирал инстинктивно пред банката и сега на съвестта ми тежеше смъртта на още двама мъже. После и неочакваното посещение на Макелрой — сякаш миналото ми се стовари върху мен рязко, тежко, пропито с кръвта на Корея…

На вратата се похлопа. Едно лекичко, тихо чук-чук, което добре познавах.

— Влизай, Дейв — подвикнах аз.

Вратата се отвори, изскърцвайки на ръждясалите си панти и зад нея се появи Дейвид Майкълс, който бавно и спокойно прекрачи прага. Висок над метър и осемдесет, тежък над сто килограма и нещо повече от приятел. Красивото му лице беше придобило мрачно изражение, непривично за него. Той беше вторият човек след Кълън, който почти непрекъснато се усмихваше.

Грамадата се отпусна до мен на люлката в поза тип закотвена лодка. Желязна, не дървена. Образец на стабилност.

— Защо си толкова намръщен? Аз съм онзи, на когото днес се наложи да се разправя с двама гангстери — поздравих го аз с повече сарказъм в тона, отколкото възнамерявах.

— Мислиш да си го изкараш на мен, така ли?

— Извинявай.

— Няма нищо. Оди ми се обади веднага след като си му телефонирал от банката. Бях в склада и работех върху една партида телевизори. Каза ми, че не иска да го разбера от радиото. Тактичен човек е този твой баща. И ето ме тук. Дошъл съм да ти предложа помощта си. Когато пристигнах — продължи той, — имаше един военен автомобил, спрян на алеята. Паркирах в края на улицата, върнах се пеша дотук и слязох на подземния етаж. Там се настаних в онзи стар шезлонг и зачетох статията ти в последния брой на „Пийтърсънс Хендгънс“. Обзалагам се, шефът на компанията ще се обади на издателя ти и ще вдигне врява до небесата. Както и да е. Когато светлините на някакви фарове осветиха за момент прозореца ми, реших, че заседанието е приключило и гостът или гостите са си отишли.

За момент настъпи мълчание. Подозирам, че и двамата бяхме обзети от сходни, далечни и неприятни спомени — неговите, свързани с една азиатска страна, моите — с друга. С Дейв можехме да прекараме часове заедно и да черпим удоволствие от присъствието на другия, без да имаме нужда да разговаряме. Това е така още от времето, когато бяхме в трети клас при госпожица Флендъруърт. Винаги се защитавахме един друг в някоя момчешка свада. По-късно, като млади вълци, преследващи сърна, разпалено ловувахме из горите. Сетне заминахме поотделно да водим битки в далечни и непознати земи, откъдето се върнахме в добро физическо здраве, но с много дълбоки рани в душите. След това, вече прехвърлили трийсетте, се състезавахме с мощните си ямахи, заплаха за обществения ред. Неговата беше „XS 1100“, а моята — „V-Мах“. Препускахме с бясна скорост.

Тогава се появи Кълън. Реших, че един ден той ще поиска неговият старец да го види дипломирал се, така че се отказах от мотора. Не без съжаление, разбира се, но нямаше начин, детето не беше молило да го раждат. Съседката ме поздрави за това, че съм подал ръка на отговорността и благоприличието, но това, което всъщност ценеше, беше тишината и спокойствието.

Дейв прекъсна мълчаливото ми вглъбяване.

— Какво те притеснява за вчерашните събития?

Не отговорих.

— Кажи ми.

Опитах се да събера мислите си.

— Когато се върнах от Корея, ти разказах какво се случи там. Не всичко, но достатъчно, така че сам да се досетиш за останалото. След Виетнам ти също беше мрачен, явно си имал подобен проблем.

Той кимна.

— Е, и какво от това? Защо си седнал да се измъчваш за онова, което се случи в банката? Това искам да разбера.

— От другата страна на океана по принцип аз бях мишената, по мен стреляха, мятаха гранати, за мен залагаха мини. Винаги числено превъзхождан, аз се изправях лице срещу лице с мъже, чиято единствена мечта беше да видят одраната ми кожа, забита с гвоздеи на стената. Но днес беше различно.