Клей Харви - Черен шепот

— Не спирай — прошепнах му аз. — Справяш се много добре.

Уеб не откъсваше поглед от лицето ми. Чакаше да чуе още такива насърчителни думи от мен. Усмивката му бавно, съвсем бавно разцъфтя като напъпило цвете. Хедър ни наблюдаваше, застинала до елхата с гирлянд от коледни лампички в ръка. Както бях клекнал до Уеб, аз се пресегнах към него, погалих го по главата и разроших с лявата си ръка нежните детски косици.

— Добра работа свърши днес, малкия — рекох аз и погледнах майка му.

Тя само сви рамене и се усмихна тъжно. Сякаш искаше да ми каже: „Заслужаваш отличен за усилията! Жалко, и това няма да му помогне…“. Успокоено, момчето отново се зае с подреждането на коледните фигурки, а аз станах от пода, за да надникна при баща ми оттатък, където той пък подреждаше стръкове зеленика, тананикайки си „Ела с мен на покрива“.

— Е, поне тази Коледа зелениката е както трябва.

— А ти какво си мислеше? Че няма да се справя със задачата? — сопна ми се той и запука пръсти, сковавани от артрита.

— Отивам в кухнята да сваря кафе. Имаш ли някакви предпочитания?

— Пак ли ще е от онова, африканското, от което ни поднесе за Деня на благодарността?

— От кенийското ли? Да, от същото. Да не би да искаш от кафето без кофеин?

— Иначе няма да мога да заспя до сутринта.

— Добре, печелиш. Ще бъде от онова, което е без кофеин. — Обърнах се и го оставих да си подсвирква мелодията на „Ела с мен на покрива“.

— Синко?

— Да, татко?

— Какво реши за онази работа с арабите?

— Не са араби, а мюсюлмани.

— Добре де, какво значение има?

— Ами обмислям няколко варианта.

— Докога ще ме държиш в неведение?

— Оставих съобщение на Макелрой да ми позвъни. След като говоря с него, ще те осведомя какво съм решил да предприема.

— Знаеш ли, все ми се струва, че няма да се окаже чак толкова мъчно да се надушат следите на онези пари. Какво ще кажеш да се включа в разследването?

— Нали вече ти казах да стоиш настрана! Босненските мюсюлмани не обичат натрапниците. Нито пък са склонни да делят парите си с някого. И най-важното — много са опасни. И непредвидими. Стой по-далеч от тях.

Той се накокошини като гълъб с издута от семенца гуша, но си замълча.

— Да, знам, че лесно се засягаш — кимнах му аз и тръгнах към кухнята, за да се заема с кафето.

„Как може баща ми да се справи с подобна главоблъсканица?“, мислено се запитах аз. Какъв глупак съм бил тогава…

Пред вратата ме чакаше Дейв, с гирлянд от сини лампички в ръце. Зад гърба му се полюшваха оголените клони на кленовете в предния двор.

— Ама че студ! — изпръхтя той и веднага се втурна към печката в кухнята, захвърляйки гирлянда във всекидневната. Щом се добра до кухнята, той започна да пристъпва от крак на крак и да се тупа по раменете. За миг ми заприлича на пингвин.

— Ей сега ще се стоплиш — успокоих го аз.

— Лесно ти е на теб! Нали си стоеше на топло, докато аз зъзнех в онзи кучешки студ навън. Сълзите замръзваха по бузите ми и страдах мълчаливо, само и само да зарадвам съседите си навръх Коледа…

— Кафе ще пиеш ли?

— Иска ли питане? — Той смъкна от главата си старата вълнена шапка, съблече дебелия анорак и го метна на кухненската маса.

Аз налях солидна доза кафе в любимата му чаша, която винаги го чакаше на лавицата над мивката. Подадох му я и надникнах във всекидневната, за да попитам Хедър дали ще пие кафе с нас. Тя, разбира се, ми отказа с усмивка, чаровна както винаги. Върнах се в кухнята, за да си сипя и моята доза в любимата ми чаша.

— Много е горещо — констатира Дейв.

— Нали видя, че преди малко го сварих.

— Нагласил си регулатора на много висока температура.

— Ами духай тогава!

Хедър се появи на прага, придружена от Уеб, и се зае да приготви чай за себе си и за момчето. По-късно щяха да се присъединят към нас. Уеб бе обещал да помага на баща ми да довършат украсата на елхата.

Кухнята ухаеше на прясно сварено кафе и на сладкишите, които бях приготвил, преди да пристигнат Уеб и майка му. С наслада вдишвах миризмите, когато ме сепна гласът на Дейв:

— И така, какво се оказа? Че нашият стар приятел Хектор Диас не само че бил жив и здрав, но дори го раздава баровски в родината си.

— Какво?! — изуми се Хедър.

— Ами това е най-новият сюрприз, който ни поднесе Тайлър. Не, не Тайлър, а лейтенант Джон Т. Фанър.

— Тогава… тогава кой е бил онзи здравеняк, който беше прострелян във фермата през миналия юни заедно с Резович? — попита Хедър, широко разтворила очи.