Клей Харви - Черен шепот

— И тогава ще останем сами двамата, нали? — промърморих аз и увеличих мощността на трета степен. — Какво си намислила?

— Ами да кажем… да се скрием някъде и да се държим за ръцете. — Думите й бяха придружени с плаха, но обещаваща усмивка.

— Наистина ли?

Усмивката й стана още по-обещаваща.

— Е, може да получиш като награда и целувка. Даже две.

Стиснах й ръката.

— Но без опипване! — строго ме предупреди тя.

Третата й усмивка бе тъй наелектризираща, че в кухнята веднага стана непоносимо горещо.

— Кой знае? Може пък да ти излезе късметът.

— Или моят, или твоят.

Тя се засмя и изтананика:

— „Ти си тъй суетен, толкова самовлюбен, сякаш светът се върти около теб…“

— Ще дойде времето да коментираме по-сериозно моето его, ако ми позволиш да перифразирам Карли Саймън — кимнах аз престорено сърдито, докато изсипвах в нагорещения тиган смес, достатъчна за първата палачинка. А тя ме заобиколи и се зае с някои части от моята анатомия, които няма да описвам тук, защото не се знае дали един ден Кълън няма да се добере до тези страници.

Стига ви само да призная, че успях да изгоря първите десет палачинки.

Няколко часа по-късно ние се настанихме в нейното „Порше 911 Турбо“, след като бяхме наблъскали в багажника кутиите с палачинки и бурканите с кленов сироп. Веднага завъртях волана и чевръсто поех към сградата на Бландуд Меншън в центъра на Грийнсбъро. Някога там е била резиденцията на Джон Мотли Моърхед, губернатор на Северна Каролина от 1841 до 1845 година. Сградата е била построена още през 1790 година, но първоначално е имала само по четири стаи на два етажа. Оттогава непрекъснато е била разширявана, подобрявана и дообзавеждана. Всяка година на Коледа украсяват тази сграда празнично, защото в нея се провеждат коледните балове. Любителите на традициите от миналия век са много щастливи при подобни поводи. Някои от нас, бивши и настоящи служители на ФБР и ЦРУ, също одобряват тази традиция, защото на тези балове не се изисква официално облекло. Може да се появиш дори и без вратовръзка.

Движението беше много натоварено, гъсто като петмез, затова отпуснах педала за газта, макар че бях готов в следващата секунда да го натисна още по-настървено.

— Днес си необичайно внимателен с педалите — отбеляза Хедър.

— Налага се да бъда по-предпазлив, защото още съм възбуден от спомена за преживяното.

Тя се усмихна дяволито.

— Или от закуската тази сутрин?

— Или пък от нещо друго.

— Възпроизводителната ти система успя ли да се подмлади и да разцъфти?

— О, да, и то така интензивно, че вече усещам как напъпва.

— Набъбва ли?

— По дяволите! Точно сега ли се сети някой за мен? — изругах аз, когато звънът на клетъчния ми телефон прекъсна игривата увертюра между мен и Хедър. Или може би заключителна част.

— Аз съм — отзовах се с нежелание.

— И аз мога да кажа същото — отвърна гласът отсреща.

Беше ми познат, макар че не го бях чувал от поне половин година. А преди това не го бях слушал цели двадесет години.

За съжаление, винаги когато го чуех, това неминуемо предвещаваше беди.

— Как сте, полковник Макелрой? — поинтересувах се аз.

— Бодър, като пролетен минзухар. А ти? И при мен всичко е наред.

— Липсвам ли ти?

— Иска ли питане? — Той се засмя. — И ти ми липсваш. А сега сериозно. Какво мога да сторя за теб, момко?

— Изглежда, в петата ми се е забил още един босненски трън.

— Какво!

— Нали знаеш, че предчувствията ми никога не са ме подвеждали? — През следващите три минути му докладвах за моя разговор с едрия мюсюлманин.

— Значи затова било всичко… — Последва дълга пауза. Полковникът очевидно обмисляше новата ситуация.

— Какво всичко?

— Баща ти ми се обади. Но и досега не мога да проумея как е успял да се добере до номера на телефона ми в базата.

— Много просто. Преди месеци го записах в моя органайзер.

— Не очаквах от теб подобно лекомислие.

— Какво е искал да узнае баща ми от теб?

— Заяви ми, че искал да разбере как може да се добере до Ферон Саймънс.

Това беше едно от онези имена, за които се молех никога повече да не чувам.

— И ти какво му рече?

— Дадох му името на онзи рибарски магазин, който е по пътя към Лейк Бранд Роуд. Защо?

— По дяволите! — ядосано процедих аз.

— Какво ти става? — незабавно реагира Хедър, разположила се на съседната седалка.

— Какво става с теб? — долетя от сто и петдесет километра и разтревоженият глас на Руфъс Ърл Макелрой, полковник от армията на Съединените щати.