Клей Харви - Черен шепот

— Дошли са да говорят с теб?! — Баща ми ме изгледа с недоумение.

— Точно така — кимна Дейв. — Защото именно той успя да открие скривалището на Резович. А сега босненците се надяват той да открие и парите им.

— Дали да не им поискам по-солидна комисионна, след като се докопам до милионите им? — замислено промърморих аз и издърпах яката на пуловера на сина ми, за да избърша носа му. В суматохата около преместването на лагера бях забравил носните кърпи в раницата си.

— Благодаря — рече Кълън и отпи още веднъж от горещото какао, преди да завинти чашата на термоса.

— Винаги на твоите услуги. Но си дръж главата изправена, иначе при всяко отпиване носът ти ще се топва в какаото.

— Ама че сте смешни! — изхили се Дейв, но смехът му мигом секна, щом зърна намръщената ми физиономия. Не беше негова работа да се бърка във възпитанието на сина ми.

— Уф, татко, къде е…

Строгият ми поглед въобще не спря Кълън. Какъв ли ще бъде само след пет години?

Въздъхнах примирено.

— Защо ми се струва, че тези приятелчета не са много далече и нямат никакво намерение да ме изпуснат?

— О, да! Можеш да разчиташ на тях. Такива не изпускат лесно жертвите си — ехидно отбеляза Дейв.

— Дори можем да се обзаложим — намеси се баща ми, — че ще ни следват през целия път до дома. Разбира се, на прилична дистанция. Колкото е обсегът на реномираните пушки с оптически мерник.

— Онзи тип ти остави телефонния си номер — припомни ми Кълън. Явно бе забравил какво му бях наредил преди малко, защото отново обърса носа си с плетената яка на вълнения пуловер.

За сетен път въздъхнах примирено.

— Започвам да подозирам, че и тримата имате право. По дяволите, май наистина е така! Ще се наложи да изпълня поръчката на онези тъмни балкански субекти!

— Не ругай пред него — сопна се баща ми.

— Извинявай, Дейв.

— Не пред него, мътните те взели! Пред детето — ядоса се баща ми.

— Не ругай пред дете… — промърмори Дейв, ала баща ми го скастри:

— А ти не се бъркай в семейни работи! Това с мътните не е ругатня. Да не си помислиш, че…

Развеселен от размяната на любезности Кълън се засмя, но се закашля и смъкна яката на вълнения си пуловер, този път окончателно.

След като всичко утихна, Оди потри ръце, за да се стопли, и загрижено добави:

— Ти наистина ли вярваш, че можеш да измъкнеш комисионна от онези типове?

— Само се пошегувах, папа.

Но вече бе прекалено късно. Играта бе започнала.

Всички спяха. Освен аз и мишката. Чувах църкането й на пресекулки някъде под дъските на пода във всекидневната, докато се клатушках в люлеещия се стол на Лорънс Гудал. Бог да даде покой на душата му. Той беше издъхнал точно тук, върху покрития с линолеум под. В своята фермерска къща. Застрелян от хора, които никога не го бяха виждали преди това, нито пък знаеха кой е той. Всъщност, те така и не разбраха кого бяха пронизали в гърдите. Гръмнаха го ей така, както се очиства някой помияр в канавката, защото бяха безмилостни и безскрупулни копелета.

Лорънс се бе опитал да ми помогне, като ни предложи подслон… на мен и на Кълън, както и на Хедър Патерсън — дамата, към която никак не съм безразличен — а също и на нейното синче Уеб. Именно заради прекалената си доброта Лорънс заплати с живота си.

Люлеех се на стола, унесен в мисли и спомени…

Пред очите ми отново изплува страховитата сцена на обира в банката, когато Михаил, братът на босненеца Валентин Резович, се опита да ме надупчи с автомата и да ме превърне в кървава пихтия като за храна на изгладнели акули, но вместо мен, той се свлече на земята и цопна в локвата от собствената си кръв…

А сетне настъпи кошмарът на разплатата, когато Валентин Резович и Хектор Диас — онова злобно изчадие, огромната горила, запълваща рамката на вратата, без да остави пролука дори за слънчев лъч — се заеха с моето ликвидиране, а после посегнаха и на Кълън…

И последната престрелка, при която, за да спася сина си — отвлечен и вързан за дървото в предния двор на Лорънс Гудал — аз примамих Валентин в къщата и му пуснах един куршум, след което с два откоса направих Хектор на решето. Погледът ми се оцъкли, когато видях как гигантът бере душа и се дави в кръвта си, точно тук, в тази стая, опитвайки се да напъха обратно червата в разпрания си корем, разпран благодарение и на точния мерник на баща ми и на безотказността на стария му револвер…

Свлякъл се на пода до стената, Резович ни следеше с безпомощен поглед от съседната стая и макар че вече береше душа, до последно не спря да хрипти зловещи закани. Според него, всичко това щяло да бъде детска игра пред онова, което ни очаквало занапред…