Клей Харви - Черен шепот

— Няма да се наложи — промълвих аз и едва тогава сянката му се сля с мрака. Постепенно и невъзвратимо — така, както глъхне ехото от нощен шепот.

Кълън се присегна към мен и обви коляното ми с две ръце.

— Нямаше да му позволя да ти стори нещо, татко — успокоително прошепна той, но тялото му още трепереше, и то не само от студа.

Аз се усмихнах, свел поглед към честното му детско личице.

— Благодаря ти, малкия.

Той се опита да ми върне усмивката, макар и да не успя да я докара така спокойна и непринудена като моята.

Загледан в нощното небе, аз си казах: „Господи, пак се започва…“.

Първоначално Кълън и аз се бяхме зарекли да приготвим всичко за вечерята, включително и печеното месо с горските треви вместо подправки, и то преди да се върнат Дейв и баща ми. Но след изненадващото посещение на добра воля нито аз, нито Кълън имахме настроение да клечим около огъня. Затова веднага след като непознатия ни освободи от присъствието си, ние събрахме целия багаж, натъпкахме го отзад в нашия чисто нов джип „Субару“ и преместихме бивака на три километра, но чак след като се уверихме, че никой не ни следи.

Естествено, наложи се отново да опъваме палатката, да оправяме спалните чували, въжената люлка и фенерите, както и да подреждаме кутиите с консервите. Кълън и аз потеглихме към фермата на Гудал, скрита сред безлюдните хълмове на окръг Уилкс — не много далече от границата с Вирджиния, дори можеше да се каже, по-близо до Тенеси.

— Все пак не разбирам — промърмори баща ми, — защо този приятел дойде да си иска парите именно от теб, вместо да се обърне към ченгетата.

Кълън смъкна плетената яка на вълнения си пуловер и отпи от чашата с горещо какао.

— Ако се замислиш, лесно ще стигнеш до отговора — отвърна Дейв. — Според онзи, не ченгетата, а твоят син — който умира да си вре носа навсякъде — е надушил следите на Резович и на неговите авери. Не беше наистина заслуга на ченгетата, че Резович завинаги излезе от играта.

— Не, не бяха те. Аз го очистих, собственоръчно при това — изръмжа бащата, чийто син си вреше носа навсякъде.

— Но те не знаят тази подробност — уточних аз.

(За тези, които не са в течение на повествованието, ще спомена, че преди шест месеца аз успях — разбира се, само благодарение на дяволския си късмет — да предотвратя сериозен банков обир. В суматохата се наложи да отстраня от играта, при това завинаги, двама от нападателите. Но се оказа, че единият от тях имал брат, Валентин Резович, който — меко казано — хич не остана очарован от моите действия. И веднага поде вендета, с което заплаши живота на цялото ми семейство. Заради скромното съдействие от страна на местната полиция, аз нямах друг избор, освен да си припомня старите си връзки с ЦРУ. Бившите ми колеги ми помогнаха отначало с полезни съвети и още по-полезни сведения, но по-късно се включиха доста активно в играта, с което извънредно много ме облекчиха в преследването на моите врагове, макар че почти през цялата гонитба аз не знаех кого точно преследвам. За Валентин и за неговия личен бодигард — страховития Хектор Диас — не можеше да се каже, че бяха обикновени престъпници, защото бяха организирали незаконна сделка с оръжие за милиони долари. Оръжието беше предназначено за мюсюлманите в Босна. Моята неочаквана поява на сцената им попречи да изтеглят милионите от банката. Аз и останалите членове на семейство ми имахме редкия късмет да оцелеем след последвалата касапница, но едва след като загубихме Лорънс Гудал, собственик на фермата, която стана арена на бойните действия.

И ето че сега босненските мюсюлмани отново изникнаха, сякаш изпод земята, за да си потърсят парите. На всичкото отгоре бяха убедени, че именно аз съм този, който ги е задигнал изпод носа им. Ясно беше какви неприятности можех да очаквам, ако не изпълня поръчката им.)

— Освен това — продължих аз, — тъй като тези мюсюлмански милиони са с доста тъмен произход, босненците са ги изпрали през швейцарските банки и са ги скрили неизвестно къде. Така че сега, ако се обърнат с иск за проследяването на парите към която и да е правителствена служба в Съединените щати, оттам ще им отговорят, че ще получат паричките си само когато цъфнат налъмите.

— Налъмите… това някакво цвете ли е? — учуди се Кълън.

— Само в съзнанието на Дейв — обясних му аз.

— Значи затова е цъфнал тук този приятел от далечна Босна — продължи Дейв вместо мен. — Далече от родината си, без познати, а вероятно и без много пари в джоба. Пък и нещата в родината му май никак не вървят на добре. И така, какъв е изходът? Като че ли той и останалите са нагазили до колене в тресавище и калта бавно ги поглъща. Нищо чудно да са потърсили помощ от някой или от няколко частни детектива, но и те не са успели да намерят парите им. На тяхно място и аз щях да постъпя така. Не мога само да разбера защо не дойдоха по-рано при теб.