Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

— Виж, Тим. — Трябваше да крещя, за да надвикам шума на останалите булдозери. — Струва ми се, че всичко е наред. Разбира се, че пистата ще бъде завършена за шест седмици. С бързината, с която работите, може да бъде готова и за пет.

Той кимна.

— Но трябва да правя нещо, за да заслужа парите си. Имам нужда от тях. Мога ли да видя бележките ти, така че да приготвя доклад за Олсън? Имаш ли нещо против?

— Не, Джек. Това не е проблем. Иди в бунгалото ми. В най-горното ляво чекмедже на бюрото ми ще намериш всичко, което искаш. Няма да идвам с теб. Трябва да оправя тази машина.

— Оценявам жеста ти. — Направих пауза и после продължих. — Докладът, който ще напиша, вероятно ще ме остави без работа, но такъв ми бил късметът. Смятам да заявя, че не мога да направя нищо по-добро от онова, което ти вършиш в момента.

Той ме погледна, усмихна се, после ме потупа по ръката.

— Ти го каза. Вече двадесет години правя писти. Ще се видим довечера. — И ме остави, като се върна при разваления булдозер.

Качих се в джипа и поех обратно към бунгалата. Потях се. Следобедното слънце припичаше жестоко и за мен беше облекчение да вляза в поддържаното с климатична инсталация бунгало на О’Брайън. Спрях изненадан на прага.

В едно от креслата се беше излегнало русо момиче. Беше облечено с червен клин и разкопчана до пъпа бяла блуза, под която нямаше нищо, освен тежките й гърди. Косата й падаше до раменете като водопад от златиста коприна. Беше на около двадесет и пет, с тясно, скулесто лице и големи зелени очи. Тя беше най-сексапилната жена, която бях виждал, откакто се помнех.

Погледна ме студено и после се усмихна. Зъбите й бяха бели като вътрешната ципа на портокал, а устните й — блестящи и чувствени.

— Здрасти! — рече тя. — Знаете ли къде е Тим?

Пристъпих навътре в помещението и затворих вратата.

— Той е на работната площадка.

— О! — Тя направи лека гримаса, после размърда закръгленото си тяло. — Надявах се да го заваря. Този човек само работи!

— И аз така мисля.

Добре, признах си, тя ме възбуждаше. Момичетата в забравеното ми от Бога градче по нищо не приличаха на нея.

— Кой сте вие? — попита тя, усмихвайки се.

— Джек Крейн. Новият ръководител на строежа на пистата. А вие коя сте?

— Пам Озбърн. Стюардесата, която замества Джейн, когато тя има почивен ден.

Погледнахме се.

— Е, това е чудесно. — Отидох до бюрото и седнах. — Мога ли да направя нещо за вас, мис Озбърн?

— Може би… Доста самотно е да живееш затворен на това летище. — Леко се размърда в креслото. Една от тежките й гърди едва не излезе от блузата, но тя я прибра навреме. — Отбих се да си побъбря с Тим.

Не го повярвах. Бях сигурен, че тя знаеше, че по това време — беше малко след 16:00 ч. — О’Брайън е на работната площадка.

Отново застанах нащрек. Бях сигурен, че бе чакала мен. Защо ли?

— Нямате късмет. — Отворих горното ляво чекмедже на бюрото. В него имаше дебела черна кожена папка. Извадих я. — Аз също имам да върша работа.

Тя се засмя.

— Гониш ли ме, Джек?

— Ами…

Погледнахме се.

— Ами… какво?

Поколебах се, но тя вече ме бе спечелила.

— Бунгалото ми е точно до това.

— Е, ще отидем ли там?

Отново се поколебах, но жени като нея ми действаха по точно определен начин. Върнах папката обратно в чекмеджето.

— Защо не?

Тя се измъкна от креслото, докато заобикалях бюрото.

— Има нещо в теб…

— Знам, и в теб също има нещо.

Обвих ръце около нея, а тя силно притисна тялото си към моето. Устните й се впиха в моите и езикът й се плъзна в устата ми.

Цялата предпазливост, цялата бдителност изчезнаха от главата ми. Буквално я извлякох от бунгалото на О’Брайън и я замъкнах в моето.

— Страхотен мъж си — каза тя мързеливо.

Любенето, ако можеше да се нарече така, беше свършило и тя лежеше като красива и доволна котка на голямото легло до мен.

Оказа се най-добрата партньорка след малката виетнамка, с която бях спал преди доста време в Сайгон и която бе малко по-страстна, малко по-активна, но не чак кой знае колко.

Пресегнах се да си взема цигара, запалих и се излегнах. Умът ми отново беше нащрек.

— Стана доста неочаквано, не мислиш ли? — рекох, без да я поглеждам.

Тя се засмя.

— Предполагам. Чух, че си пристигнал. Надявах се, че ще ти се иска да правиш любов. Помислих си, че ще дойдеш в бунгалото на Тим или в своето собствено. Аз съм момиче, което се нуждае от това, но — човече! — само какви типове има в този лагер: хора, дето се страхуват и от сенките си. Ще те изчукат толкова, колкото ще си отрежат и гърлата — до такава степен се боят да не загубят работата си.