Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

— О, за Бога! Нали ти казах: имам нужда от това? Бърни няма нищо против. Ще спреш ли да говориш по този въпрос? Повтарям ти: Бърни знае каква съм и няма нищо против.

Келнерът ни донесе „Торнедо Росини“ с листа от артишок и картофи.

— Изглежда превъзходно, нали? — рече Пам. — Ммммм! Обожавам да се храня тук!

— Не може да не му пука — настоях аз. — Искаш да кажеш, че той те обича и ти го обичаш?

— О, млъкни! — Гласът й беше тих и внезапно се ожесточи. — Вземай онова, което ти се дава, и бъди благодарен.

Предадох се. Обещах си от този момент нататък да не я докосвам. Това беше дяволска ситуация! Бърни… човекът, на когото се възхищавах най-много, а ето че бях чукал момичето му.

Загубих апетит. Колкото и вкусен да беше стекът, сега ми беше трудно да го ям. Огледах ресторанта, докато само ровех из храната в чинията си. Настъпи внезапна суматоха, а Хенри полетя по пътеката към входа. Видях висок мъж с масивно телосложение, на около шестдесет години, да влиза откъм полумрака в приглушената светлина на ресторанта. Никога не бях виждал подобен човек. Ако се съдеше по начина, по който вървеше, той очевидно беше обратен. Дебелото му лице с огромен нос ми напомняше за недружелюбен делфин. Върху явно напълно плешивата си глава носеше отвратителна оранжева перука, сложена малко накриво. Беше облечен с жълт като лютиче ленен костюм и пурпурна риза с жабо. Гледката беше невероятна и единствена по рода си.

— Виж тоя тип — рекох, щастлив да променя разговора. — Кой може да е?

Пам погледна към пътеката.

— Това е Клод Кендрик. Собственик е на най-модната, най-скъпата и най-доходната галерия в града.

Наблюдавах как дебелакът стигна, клатушкайки се, до една маса, която се намираше през три от нашата. След него вървеше слаб, строен мъж, който можеше да бъде на всякаква възраст от двадесет и пет до четиридесет. Дългата му гъста коса беше гарвановочерна, а продълговатото му лице, тесните очи и устата почти без устни му придаваха вид на подозрителен, свиреп плъх.

— Това е Луис де Марни. Той управлява галерията — обясни ми Пам. Отряза парче от стека си и го лапна.

Суетнята, която Хенри вдигна около тези двамата, ми даде да разбера, че ги смяташе за важни личности. Заинтригуван, наблюдавах как се настаняват на масата. Като с махване на магическа пръчка се появи водка с мартини и бе поставена пред дебелия мъж. Сътрапезникът му отказа питие. Последва кратка размяна на мнения с Хенри около това, какво биха искали за ядене, после, отдалечавайки се бързо, той щракна с пръст на един сервитьор да го последва.

Клод Кендрик се огледа като крал, който разглежда двора си. Помаха на хората, които очевидно познаваше, и след това погледна в наша посока. Малките му очички се задържаха за момент върху лицето ми, после се преместиха към Пам. Веждите му се вдигнаха нагоре и устните му се извиха в усмивка. След това направи най-дяволското нещо, което бях виждал. Поклони й се и, използвайки оранжевата си перука вместо шапка, я вдигна високо над плешивата си като яйце глава, поклони се отново, сложи перуката на мястото й, размърда се леко в стола си и заговори със сътрапезника си.

Пам се изкиска.

— Страхотен е, нали? — рече. — Прави го с всичките си приятелки.

— Ти си му приятелка?

— Използваше ме като манекенка за някои от най-специалните си бижута. Познавам го от няколко години. — Тя довърши стека си. — Извини ме… Хрумна ми нещо. — Стана и отиде до масата на Кендрик. Гърбът й го закриваше от погледа ми и тя разговаря с него около три минути, после се върна на масата.

— Това пък какво беше? — попитах.

— Той притежава най-страхотната моторница. Помислих си, че ще е забавно да се повозим. Във възторг е. Знаеш ли, този град е малко скучен за хората, които живеят в него постоянно. Всеки иска да се запознае с някой нов човек. Ще дойдеш, нали?

Докато се колебаех, тя продължи:

— Той наистина е забавен и е много важна личност. — Сервитьорът дойде и разчисти масата. — Ще ти хареса.

Идеята за моторницата беше привлекателна.

— Ами добре, какво мога да загубя?

Погледнах към Кендрик. Той се усмихна и ми кимна, докато келнерът му сервираше пушена сьомга. Кимнах му в отговор.

Завършихме вечерята с кафе. Кендрик и Де Марни ядоха само сьомга и също пиха кафе. Когато се наканихме да тръгваме, те също се готвеха да си вървят.

Пам бутна стола си назад и ме поведе към масата им.

— Клод… да ти представя Джек Крейн. Работи на пистата. Джек… това е мистър Кендрик.