Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

Неизвестно откъде пред нас се появи дребен, дебел мъж, облечен с провиснал, мръсен панталон в цвят каки и с осеяна с петна блуза.

— Здрасти, полковник! — каза той.

— Как върви, Тим? — попита Олсън.

Мъжът се ухили.

— Като в мечтите. Момчетата отрязаха тридесет ели тази сутрин. В момента ги разчистваме.

Олсън се обърна към мен.

— Джек… запознай се с Тим О’Брайън. Вие двамата ще работите заедно. Тим… това е Джек Крейн. Докато той говореше, огледах О’Брайън. Беше яка буца от кокали, сланина и мускули, на около четиридесет и пет години, оплешивяващ, лицето му имаше меки черти, но сините му очи бяха твърди, а извивката на устните — решителна. Човек, който би се понравил на всеки: работник, мъж, на когото можеш да имаш доверие, така че му подадох ръка, а той я стисна, разтърси я и после я пусна.

— Тим… разведи Крейн наоколо. Аз трябва да вървя. — Олсън погледна неспокойно часовника си. — Дай му къща и джип.

Неочаквано съвсем наблизо се чу силна експлозия, чийто трясък ме накара да подскоча.

О’Брайън се усмихна.

— Взривяваме — рече той. — Има много скали.

Олсън ме потупа по ръката.

— Трябва да вървя, Джек. Ще се видим след три дни. Тим ще се погрижи за теб.

Той се обърна и тръгна към мястото, където бе оставил ягуара.

О’Брайън погледна часовника си.

— Ще ме почакате ли десет минути, мистър Крейн, после ще отидем до летището. Искам да съм сигурен, че момчетата ще получат обяда си. — И той се отдалечи, оставяйки ме да стърча на мястото си, сякаш бях някаква дяволска кукла на конци.

Загледах се. Операцията по разчистването на областта вървеше като по часовник. Валякът вече бе завършил двеста ярда от пистата. Отново се чу тътнежът на експлозия и десет булдозера се заеха с работа.

Какво по дяволите правя тук? — запитах се. — Нищо повече не можеше да се желае като организация. С бързината, с която работеха хората, пистата щеше да бъде завършена за два месеца, а не за три.

Стоях и чаках под горещите слънчеви лъчи, докато някой не наду свирка. Машините спряха и шумът замря. Мъжете оставиха лопатите си и всички се насочиха към три големи камиона, където неколцина негри започнаха да им раздават разхладителни и пакети с храна.

О’Брайън се зададе към мен в открит джип.

— Качвайте се, мистър Крейн — рече той. — Ще ви откарам до бунгалото ви. Сигурно един душ няма да ви се отрази зле. На мен също! — Той се усмихна. — После можем да хапнем заедно в моето бунгало. То е точно до вашето.

— Чудесно. — Седнах до него. — Виж, Тим, какво ще кажеш да ме наричаш Джек?

Той ми хвърли поглед, после кимна.

— Защо не?

Подкара бързо по пистата към дълга редица бунгала близо до контролната кула. Спря отстрани, излезе и се насочи към бунгало №5.

— Ето го твоето. Настанявай се. Какво ще кажеш да дойдеш в №6 след половин час? Става ли?

— Да.

С багажа си в ръка отворих вратата и влязох в благословената хладина, идваща от климатичната инсталация. Затворих вратата и се огледах. Всичко в голямата дневна беше луксозно. Четири кресла, добре заредено барче-хладилник, цветен телевизор, претъпкана с книги библиотечна полица, мокет, който създаваше усещането, че вървиш по трева, и стереоуредба, сложена до отсрещната стена. До дневната имаше малка спалня с двойно легло, дрешници, нощно шкафче с лампа, а до спалнята — баня, оборудвана с всичко, за което би могъл да си помисли човек.

Съблякох се, взех душ, избръснах се, облякох риза с къс ръкав и ленен панталон, после се върнах в дневната. Изкушавах се да пийна нещо, но реших да не го правя. Като погледнах часовника си, видях, че имам на разположение още пет минути, така че запалих цигара и зачаках. В 12:30 ч. отидох до бунгало №6 и почуках.

О’Брайън, който изглеждаше много по-малко потен, но все още беше със същите дрехи, отвори вратата и ми махна да влизам. Влязох в пълно копие на бунгалото, което току-що бях напуснал. Носеше се миризма на пържен лук, която накара устата ми да се напълни със слюнка.

— Обядът ще е готов след миг — рече той. — Какво ще пиеш?

— Благодаря, нищо. — Настаних се в едно от креслата.

Момиче, облечено с бутилковозелена блуза и тесен панталон в същия цвят, се появи в стаята с поднос в ръка. То бързо подреди масата, сложи две чинии и излезе.

— Да хапнем — рече О’Брайън и седна.

Присъединих се към него.

В чинията ми имаше дебел стек, грах и пържени картофи.

— Добре се храните тук — отбелязах, докато режех стека си.

— Всичко на това място е първокачествено — отвърна О’Брайън. — Работим за Есекс.