Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

Очите й станаха сурови, когато ме погледна втренчено.

— Не искаш ли да останеш с мен, Джек?

Ама че ад! Една непредпазлива стъпка и щях да затрия бъдещето си.

— Разбира се, но мисля за теб. Дяволски опасно е. Някой…

— Няма да има някой. — Тя се изтегна като красива, добре гледана котка. — Включи телевизора. Хайде да гледаме борбата.

Така че прекарахме следващите два часа, гледайки как двама души ту успяваха да разменят удари, ту не улучваха, а после Сам дойде да разчисти масата.

— Занеси ме до леглото, Джек — рече тя. — Краката все още ме болят.

Не изпитах нищо, когато я вдигнах, занесох я в спалнята й и я сложих на голямото легло. Исках само да се махна, но знаех, че не можех да го направя.

— Съблечи ме, Джек.

Чувах как Сам мие чиниите. Съблякох я неохотно, докато тя лежеше неподвижно и ми се усмихваше. Когато й облякох къса нощница, тя каза:

— Вземи душ, Джек. — В теменужените й очи се четеше глад. — Побързай…

Към 1:00 ч. накрая заспахме. Тя ме събуди, когато светлината на изгрева проникна през прозореца и отново правихме любов. Изглеждаше ненаситна. Все още бях унесен в тежък, мъртвешки сън, когато отново ме събуди.

— Ставай, Джек. Минава десет. Отиди в съседната спалня. Идва докторът.

Замъкнах се полуспящ в другата спалня и се отпуснах на леглото така, сякаш ме бяха прекарали през месомелачка. Заспах.

Като че ли бяха минали само броени минути и една нежна ръка ме събуди.

— Обядът ще бъде готов след час, мистър Крейн — рече тихо Сам.

Измъкнах се от леглото, взех студен душ, облякох се и отидох в дневната. Чувствах се ужасно.

Вики пиеше сухо мартини.

— Здрасти, Джек? Почина ли си?

Насилих се да се усмихна.

— Да. Намирам те за великолепно изтощаваща. — Пресегнах се към шейкъра за коктейли. — Какво каза докторът?

Тя направи гримаса.

— Искаше да ме натъпче с антибиотици, но аз отказах.

— Права си. — Изпих половината мартини, за да набера кураж, после додадох: — Тази сутрин трябва да отида до града. Няма да се бавя, но се налага да отида.

Тя остави питието си и ме изгледа.

— Защо?

Когато я погледнах и видях как теменужените й очи стават сурови, а лицето й се изпъва в каменна маска, разбрах по-добре от всякога, че си играя с динамит.

Така че й казах за Клод Кендрик и Орзоко. Тя слушаше, като се взираше в мен.

— Трябва да се оправя с Орзоко — завърших аз. — Единственият начин е да му върна парите, след което може да се успокои. Трябва да се видя с Кендрик и да уредя въпроса.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Наистина си се забъркал в хубава каша, нали? — Гласът й беше рязък.

— Мога да се оправя. Няма защо да се безпокоиш.

Това беше най-неподходящото нещо, което можех да изрека. Тя взе чашата си и я захвърли яростно през стаята. Стъклото се разби в стената. Приведе се напред и ме погледна гневно.

— Да се безпокоя ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Ако ме забъркаш в противното си отвличане, ще съжалиш, че си жив! Върви и уреди въпроса! Но не смей да ме забъркваш в това!

— Успокой се, Вики! — Бях шокиран от раздразнението й. — Няма защо да се ядосваш. Ще го уредя.

— По-добре ще е да го направиш! — Като я гледах как се взира гневно в мен с каменно лице и блеснали очи, усетих, че загубва очарованието, което беше имала за мен. За първи път разбрах защо всички ме бяха предупреждавали, че е истинска кучка.

Когато излязох от стаята, тя извика след мен:

— И се върни! Искам да си тук преди пет часа!

Клод Кендрик ме прие в стаята си с кисела усмивка.

— Всичко е уредено, скъпи. Няма проблеми. Имам един документ, който трябва да подпишеш. Говорих с Орзоко. Той прояви разбиране. Всъщност не е недоволен. Спасил е доста скъпи неща от самолета, които получава безплатно.

— Ами самолетът?

Кендрик се усмихна.

— Вече не съществува. Всичко е наред. Няма проблеми. Само се подпиши тук. Подписът ти ще прехвърли компанията ти на Орзоко.

Подписах се с името, което бях използвал, за да регистрирам компанията: Джек Нортън.

Струваше ми се, че това е всичко.

— Разбрах, че мистър Есекс смята да поръча нов кондор? — каза Кендрик, като ме гледаше лукаво. — Може би ще направим нова сделка?

— Хич не се надявай.

Той вдигна оранжевата си перука, погледна във вътрешността й и я сложи отново на главата си.

— Така. — Смигна ми. — Мисис Есекс притежава няколко скъпи дрънкулки: особено една диамантена огърлица. Ще я купя, ако успееш да уредиш нещо.

— Я си го начукай, шишко — рекох и си тръгнах.