Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

— Много ви благодаря, сър. — Направо не можех да повярвам.

— Вземете си едноседмична отпуска. Тези ухапвания ми изглеждат сериозни. Докладвайте на Джексън всяка седмица в понеделник. — След това ми направи знак, че съм свободен.

Джексън излезе след мен от стаята и затвори вратата така, сякаш беше направена от захарен памук. Поведе ме мълчаливо надолу по коридора към друга голяма стая, която обаче нямаше панорамен прозорец.

— Ще уредя всичко, Крейн — рече той. — Само седнете.

— Благодаря, Джексън — отвърнах.

Той замръзна и ме погледна втренчено. Аз също го погледнах втренчено. Поколеба се. Виждах, че искаше да ми каже, че за мен е мистър Джексън, но впитият ми в него поглед го обузда. Вдигна телефона и потърси мис Байрнъс.

— Мис Байрнъс е нашата отговорничка за връзки с обществеността — обясни ми той. — Тя ще се погрижи за вас.

Мис Байрнъс беше стройна и изискана жена на около тридесет и шест, руса, с проницателни кафяви очи и решителна брадичка.

Малко се смутих, когато Джексън й даде инструкции относно апартамента, колата и банковата ми сметка. Обясни й всички подробности с гробовен глас и когато накрая приключи, се обърна към мен:

— И така, до понеделник в девет часа, Крейн.

— Добре. Е, до скоро, Джексън. Благодаря за помощта. — Видях как очите на мис Байрнъс се отвориха широко, докато излизах след нея от офиса. Когато бяхме достатъчно далеч, за да не може да ни чуе Джексън, тя се обърна и ме погледна.

— Какво сте извършили? Да не сте спасили Есекс от банкрут?

— Спасих живота на мисис Есекс.

Тя направи гримаса.

— Това е нещо, което никой тук не би направил, така че в това отношение сте уникален. — Заведе ме до кабинета си.

Четири часа по-късно бях настанен в тристаен луксозен апартамент с изглед към морето, в гаража имах червено-бежов кадилак с гюрук, а в банковата си сметка — двадесет хиляди долара, като освен това разполагах и с шест свободни дни.

Вече си бях купил дрехи, без да жаля парите, и като се изключеха умората и раните по лицето ми, изглеждах представителен.

Качих се в кадилака и отидох в галерията на Кендрик.

Луис де Марни ме отведе бързо в стаята на Кендрик. Дебелият педал крачеше нагоре-надолу из стаята и буквално си гризеше ноктите.

— За Бога! Какво стана? — избухна той, когато седнах.

Разказах му цялата история, без да скривам нищо. Той ме слушаше, по лицето му се стичаше пот и от време на време вдигаше абсурдната си перука, за да избърше плешивата си глава с носната си кърпичка.

— Това е — завърших аз. — Провал. Знаеше ли, че Бърни има слабо сърце?

— Разбира се, че не! Нали не си въобразяваш, че ако знаех, щях да го оставя да ръководи операция като тази, скъпи? Ами парите?

— Ще ги върна на Орзоко. Мога да го уредя. Въпросът е ще си държи ли устата затворена? Ако излезе наяве, че самолетът се е разбил в джунглата, а не в морето, всички ще загазим, включително и ти.

— Ще говоря с него. Ако си получи парите обратно, ще приеме положението. — Кендрик ме погледна. — Дължиш ми две хиляди долара, скъпи.

— Бяха за разноски. Приспадни си ги от данъците. — Изправих се. — Ако успееш да успокоиш Орзоко, всички ще се измъкнем сухи. Застрахователните следователи търсят самолета, така че по-добре е да предадеш на Орзоко да се отърве от него бързо. Как да му изпратя парите?

Кендрик ме погледна втренчено.

— Наистина ли искаш да кажеш, че ще се разделиш с милион и половина долара, скъпи?

— Точно така. Не ми трябват. Получих работа при Есекс. Обичам да работя. Какво да направя? Да пиша до банката да преведат парите на Орзоко?

— Ще говоря с него. Може да не иска да стане по този начин. Дай ми два-три дни.

Оставихме нещата така.

После отидох с колата до един цветарски магазин и купих тридесет и шест рози с дълги дръжки. На картичката написах: Най-искрени пожелания за бързо възстановяване. Джек Крейн. Това изглеждаше достатъчно необвързващо, тъй като бях сигурен, че прислугата на Есекс ще прояви любопитство. Казах на момичето да изпрати цветята на мисис Виктория Есекс веднага.

После, чувствайки, че съм свършил добра работа този ден, се върнах в новия си дом и се обадих на баща си, за да му съобщя новината, че единственият му и най-любим син е жив и здрав и се готви да започне хубава работа.

Като го слушах как бъбри радостно и чувах задавените нотки в гласа му, което ми говореше, че той плаче, осъзнах както никога досега какво говедо съм.