Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

Помислих си и за годините, които щях да прекарам зад решетките. Не можех да се надявам на по-малко от петнадесет преди да изляза навън. Дотогава щях вече да съм на средна възраст и нямаше да ме бива за нищо. Много по-късно се сетих и за баща си. Това щеше да го убие: бях сигурен.

Спрях пред бунгалото и Сам отвори усмихнат вратата.

Влязох вътре, като оставих на него да скрие кадилака в един от гаражите.

Вики лежеше на дивана с брой на „Вог“ в ръце. Застанах на прага и я погледнах. Тя остави списанието и ми се усмихна.

— Здрасти, Джек! — Изсмя се. — Много мило, че подрани. — Потупа дивана. — Ела и ме целуни.

Влязох в стаята и затворих вратата. Не се приближих до нея, а останах неподвижен с опрени на вратата рамене.

Тя вдигна вежди.

— Хайде, Джек! Не бива да ме приемаш на сериозно. Бях полудяла. Уреди ли нещата?

— Можеш отново да полудееш — рекох. Извадих плика от джоба си и го хвърлих в скута й.

Теменужените й очи станаха сурови. Сексапилната й гладна усмивка изчезна като юмрук, който отново става просто ръка.

— Какво е това?

— Погледни.

Тя се втренчи в плика, но не го докосна.

— Какво е това?

Отидох до дивана, взех плика, извадих петте снимки и ги разстлах в скута й.

Тя ги погледна, после бавно вдигна всяка една от тях и я разгледа внимателно. Накрая стигна до онази, на която бяхме аз и Сам. Гледа я доста дълго, после събра снимките и ми ги подаде.

— Колко?

Като се изключи това, че лицето й беше твърдо като камък и бе пребледняло, а очите й блестяха, беше невероятно спокойна. По надигането на гърдите й под блузата разбирах, че дишането й е равномерно, а това означаваше, че и сърцето й биеше равномерно и пулсът й беше нормален.

— Петстотин хиляди… половин милион.

Тя погледна нагоре към мен.

— Ти си скъп любовник.

Не отвърнах нищо.

— Е, няма защо да правиш физиономия, сякаш е дошъл краят на света. Седни там. — Тя посочи един стол наблизо. — Разкажи ми за това.

Седнах.

Тя лежеше неподвижна и гледаше ръцете си, докато й разправях за Пам и Олестрия.

— Те, разбира се, няма да приключат само с половин милион — рече тя, сякаш на себе си. — Ще им платя и по-късно отново ще се появят: изнудвачите винаги правят така. — Вдигна очи и ме погледна. — Ти уби Ърскин. Можеш ли да убиеш и тях?

— Да, но това няма да реши проблема. Олестрия вероятно е взел предпазни мерки.

Тя кимна.

— Алтернативата е да отида при съпруга си и да му призная, че съм се държала глупаво и се надявам да се отнесе благосклонно към мен. — Отново прозвуча така, сякаш говореше на себе си.

— Можеш да го направиш — отвърнах нервно.

Тя се втренчи в мен.

— Ти си дребна душица нали, Джек? Сега се питаш какво ще стане с теб.

— Искам да те измъкна от тази каша.

— Така ли? — Тя се усмихна. — Е, това е нещо. Имам половин милион. Какво предлагаш? Да платя ли на тези двамата? Няма да има проблеми, докато не се появят пак. Как мислиш?

Беше мой ред да се втренча в нея.

— Искаш да кажеш, че можеш да намериш петстотин хиляди долара? — Гласът ми беше дрезгав.

— Разбира се. Това не е проблем. Проблемът е дали да го направим?

Умът ми заработи трескаво.

Ако тя дадеше парите и онези двамата останеха доволни от откупа, можех да се отърва. Дори можех да запазя новата си работа в „Есекс Ентърпрайзис“. Защо да не останеха доволни от половин милион?

— Това е разрешение на въпроса — отвърнах, опитвайки се да не звуча прекалено нетърпеливо.

— Значи така. Да… както правилно отбеляза, това е разрешение. — Тя загаси цигарата си. — Е, тогава да им платим. — Тя замълча и ме огледа. — Ти си се срещал с тях, а аз не съм. Мислиш ли, че може да им се вярва?

Не знаех, но нямах намерение да й го кажа. Нямах търпение да се откача от въдицата им.

— За толкова пари би трябвало да се съгласят — рекох. — За Бога! Това е половин милион!

— Те са в „Хилтън“, нали така каза? Виж дали можеш да се свържеш с тях, Джек. Дай да уредим това.

— Наистина ли го мислиш, Вики? Значи смяташ да им платиш?

— Да. Не мога да натоваря скъпия Лейн, освен със сметката за глупавия му десетмилионен самолет и със съзнанието, че съм се държала като курва, нали? — Тя вдигна рамене. — В края на краищата какво са половин милион долара?

Без да й давам възможност да промени решението си, се обадих в „Хилтън“ и попитах за мистър Олестрия. След известно забавяне мъжки глас рече:

— На телефона е Олестрия.

— Тук е Крейн. Приемаме сделката — казах. — Как ще я уредим?