Джеймс Чейс - И какво ще стане с мен?

Около 19:00 ч. на вратата ми се позвъни. Пуснах Сам да влезе. Подаде ми издут плик.

— Как е тя, Сам? — попитах, взимайки плика.

— Добре е, мистър Крейн. Винаги ще бъде добре. — Той пристъпи неспокойно. — Предполагам, че трябва да се сбогувам. Местя се.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна тъжно.

— Мисис Есекс вече няма нужда от мен.

— Искаш да кажеш, че те е уволнила?

— Точно така, мистър Крейн.

— И какво ще правиш? — Бях потресен.

— Ще преживея някак си. Имам спестявания. Връщам се вкъщи.

— Значи те е изхвърлила… просто така?

— Все някога щеше да се случи. Тя е трудна дама. Ако нещата вървят, както трябва, всичко е наред. Ако обаче не е така, става лошо.

— Съжалявам, Сам. Чувствам, че вината е моя.

Приятното му, мило лице се разтегна в тъжна усмивка.

— Ако не бяхте вие, щеше да е някой друг. — Той избърса ръка в панталона си, после ми я подаде. — Е, довиждане, мистър Крейн, за мен беше удоволствие да ви познавам.

Стиснахме си ръцете и той си тръгна.

Дали същото можеше да се случи и с мен? — запитах се. — След като всичко приключеше, след като платяхме на Олестрия и на мен ли щяха да ми покажат вратата? Отидох и седнах в един стол.

Да, рекох си. Така ми беше писано. Щяха да ми покажат вратата. Тя нямаше да иска да й се пречкам наоколо, както бе станало и със Сам. Щеше да се наложи да си замина: това беше сигурно.

Погледнах към издутия плик в ръката си. Отворих го. В него имаше облигации на приносител, всяка от които беше за 100 000 долара. Можех да се кача в кадилака и да изчезна. Тези облигации щяха да ми осигурят достатъчно пари. Можех да го направя, но нямаше.

Седях и мислех. Бъдещето ми беше изгоряло. Какво щеше да стане с мен?

Изведнъж усетих нужда да бъда успокоен и знаех, че на земята има само един човек, който може да го направи.

Баща ми вдигна телефона: гласът му звучеше изморено.

— Е, това се казва изненада. Как си, Джек?

— Добре съм. Мислех си напоследък. Тази работа нещо не върви. Онзи гараж все още ли се продава?

— Възможно е. Не знам. Ще попитам. Интересуваш ли се от него, Джек?

— Може би. Все пак попитай. — В банката имах двадесет хиляди от парите на Есекс. Нямаше да ми се наложи да вземам на заем от баща си. — Как е градината?

— Великолепна е. Розите никога не са били по-хубави. Джек… — Чувах развълнуваното му дишане. Гласът му вече не звучеше изморено. — Ще се върнеш ли у дома?

— Може би, татко. Скоро ще ти съобщя. Да… може би ще се върна у дома.

— Добре, синко. Ще чакам да ми се обадиш.

— Няма да те карам да чакаш дълго. Засега довиждане, татко. — И затворих.

Тази нощ не взех сънотворни.

Когато на следващата сутрин се качих в кадилака, ми хрумна, че за последен път го карам. Беше хубава кола и запалих мотора със съжаление. Стигнах до „Хилтън“ и паркирах. Камбаната на една отдалечена църква отби часа. Като държах плика с облигациите, се изкачих по стъпалата към хотела и влязох във внушителното фоайе. След няколко минути, казах си аз, когато влязох в асансьора, напрежението щеше да спадне.

Минах по коридора и почуках на вратата на Олестрия. Тя се отвори веднага и Олестрия отстъпи назад, за да ми направи път. После пристъпи навън в коридора, огледа се наляво и надясно и влезе обратно в стаята.

Пам стоеше до прозореца. Беше облечена с лека връхна дреха, а близо до нея бяха поставени два скъпи куфара.

— Носите ли облигациите, мистър Крейн? — попита Олестрия.

— Нося ги. — Извадих ги от плика и му ги показах. Не се опита да ги вземе от ръката ми, но им хвърли поглед и после кимна.

— Задоволително. — Извади от джоба си плик. — Тук са снимките и негативите. Вземете ги, а аз ще взема облигациите.

Направихме размяната. Проверих снимките и негативите.

— Колко още копия сте си задържали? — попитах.

— Мистър Крейн… моля ви. Можете напълно да ми вярвате. — Той се усмихна. — Няма копия. Давам ви думата си. Мисис Есекс може да бъде напълно спокойна.

— Ще съжалявате, ако се опитате отново да я изнудвате — рекох, — но това си е ваш проблем.

— Няма да има ново изнудване, мистър Крейн.

— Само ви предупреждавам.

Обърнах се и излязох от стаята. Минах по коридора, качих се в асансьора и слязох долу във фоайето.

Тъкмо слагах плика със снимките в джобчето на сакото си, когато един глас каза тихо:

— Аз ще ги взема, Крейн.

Завъртях се и сърцето ми подскочи.

Уес Джексън стоеше точно зад мен, усмихвайки ми се с усмивката на акула. Протегна дебелата си ръка.