Марк Олдън - Американска полиция

Струваше ми се добродушна глупачка, вярна на хора, които не го заслужават, и имаща слабост към откачалки, които не спазват правилата. Беше толкова мила, че ако си болен, ще си мечтаеш за теб да се грижи човек като нея. Но нямаше как да си затворя очите и за това, че е доста тъпа. Тази Дамарис Бауза обичаше да е тъжна и все се хвърляше на врата на неподходящите мъже — не се учеше от грешките си, и туйто.

Гавилан се върна с чаша вода и няколко кубчета лед, увити в кърпа за ръце, носеше и флаконче с хапчета. Госпожа Бауза ме увери, че било валиум. Още преди да й отвърна, че не ме интересува какво е, тя вече бе глътнала цели четири хапа. Гавилан начаса взе нещата в свои ръце, като дръпна внимателно лекарството и после сложи леда върху изкълчения й глезен. На хартия родителят тук бе госпожа Бауза, аз обаче усещах, че има нужда някой да я наглежда и се чувства объркана като пиле в кълчища.

Без якето и шапката Гавилан изглеждаше по-малък и уязвим. Косата му беше подстригана на канадска ливада, бузата му под окото беше отекла. Раната върху скулата му вече не кървеше. Сетих се, че вторият му баща го е изритал в корема, и го попитах дали го боли.

— Не съм опрял до помощта ти — тросна се хлапето, без да ме поглежда. — Ченгетата не са ми симпатични.

— Извини се на детектив Мар, Гавилан — схока го майка му. — Помогна ни човекът. Хайде, извини се.

Гавилан ме погледна нагло и предизвикателно през рамо. Да си речеш, че обядът му е паднал в клозетната чиния и аз съм го накарал да го вади парче по парче.

Свалих си шапката с мисълта, че Гавилан може и да не е опрял до помощта ми, затова пък аз съм опрял до неговата. Ето защо и нямах намерение да се надвиквам с гадното копеленце. Колкото до госпожа Бауза, съпругът й я правеше за смях. Какъв по-добър начин да му го върне тъпкано от това да го натопи!

Но за да я накарам да проговори, трябваше да спечеля на своя страна Гавилан, което нямаше да е никак лесно. Бях ченге, тоест за него бях същият дол дренки както онзи негодник, вторият му баща.

— Браво на теб, застъпи се за майка си — похвалих го аз.

— Виж го ти него, акъл ще ми дава дали да се застъпвам за майка си — продължи да се ежи хлапакът и ме изгледа на кръв, сякаш съм най-голямата гадория на тоя свят. — Няма да позволя на никого да обижда майка ми. Онзи кретен иска да се жени за любовницата си, прав му път. Но няма да допусна да подвиква на мама и да я нарича каква ли не. Да й натяква, че била стара и вече не се поддържала.

— Значи вторият ти баща те удари, защото си се застъпил за майка си.

— Майната му, калтак с калтак — изпелтечи момчето.

— Не говори така, Гавилан — укори го Дамарис Бауза.

Днес явно се бе наслушала на обиди и крясъци. Меките й кафяви очи молеха за пощада. Останах с впечатлението и че й се иска синът й да се поуспокои и поне за малко да забрави за омразата към втория си баща. Насилието в семейството не беше рядкост в Бронкс. Нищо чудно някой ден Гавилан да не издържи и да реши, че е крайно време Хесус да иде на оня свят.

Как ли тримата се побираха в този апартамент? Голяма омраза, малко пространство, както Йейтс е казал за Ирландия.

Реших да сменя темата.

— На кого си кръстен, на боксьора ли? — попитах аз момчето. — На Гавилан Хлапето де.

Очите на Дамарис Бауза се разшириха.

— Нима сте чували за Гавилан Хлапето?

— Друг път е чувал — заяде се пак Гавилан. — Просто ти прави мили очи.

— Истинското му име е Джералдо Гонзалес — продължих невъзмутимо аз. — И е бил кубинец. През петдесетте години е бил шампион в полусредна категория, докато не е преотстъпил титлата на Джони Сакстън. Спечелил е първото място в категорията в оспорван мач от петнайсет рунда с Бобо Олсън. Има сто и четирийсет мача, от които е победил в сто и пет и в двайсет и осем е изгубил. Шест е спечелил с жребий, един е завършил наравно.

— Бре, бре, бре, много знаете! — усмихна се Дамарис Бауза.

— Гавилан Хлапето е бил страхотен боксьор — допълних аз. — Няма нито един нокаут.

— Баща ми го е познавал лично — поясни жената. — Беше боксьор, баща ми де. И той като Гавилан Хлапето беше полусредна категория. Бяха добри приятели. Случвало се е баща ми да му бъде и спаринг-партньор. Две сестри сме, нямаме братя, затова и когато забременях, татко обеща на мен и на мъжа ми Анхел хиляда долара, ако кръстим сина си на Гавилан Хлапето. Така и не ми даде парите, но не му се сърдя.

— С какво име се е боксирал баща ви? — поинтересувах се аз.

— С истинското — Франки Видал — провлече жената, явно валиумът вече я хващаше.