Марк Олдън - Американска полиция

— Внимание, внимание, всички мишки на събрание! Здрасти, Хесусе! Обажда се Боби. Тук е голяма лудница. Телевизионни камери, репортери и ония кретени, комшиите — изсипали са се до един пред къщата, да си речеш, че ще раздавам пари. Телефонът се скъса да звъни. Ще взема да полудея. Отделът, журналистите, приятелите на Линда. Всички се натискат да ми поднасят съболезнованията си. Като че ли ми пука. Но карай. Пак ни викат във Вашингтон. Клиентът е съгласен с цената. Утре вечер взимаш самолета, отскачаш дотам, извършваш каквото е поръчал и пак се връщаш. Казвам ти в последната минута, но какво да се прави, само да си посмял да се жалваш! Ще прибереш петдесет бона за някакви си четири часа. Звънни ми да уточним подробностите. Тъкмо да ти кажа какво съм му приготвил на детектив Мар. Пуснах му Мики. Ще ми помогне да му разкатая фамилията на тоя кретен. Щом толкова знае, нека се хапе по опашката. Секс, наркотици и рокендрол. Хайде, вдигам гълъбите.

Седях с Гавилан в трапезарията — нещо като ниша до кухнята на семейство Бауза. Валиумът най-сетне бе повалил госпожа Бауза и сега тя спеше сладко-сладко в спалнята със стени, облепени със син каучук, и ръкохватки от син емайл по вратите. В нишата съскаше полукръгъл радиатор, който по-скоро вдигаше шум, отколкото да топли. Огромният панорамен прозорец потракваше от мартенския вятър, който се просмукваше и в помещението и от който вратът ми се бе схванал.

Гавилан се беше сгърбил над масата в трапезарията и въртеше две компютърни игри, които още си бяха в пластмасовите кутийки. Току прехвърляше кутийките и примигваше бавно, сякаш обмисляше най-подробно нещо. Едната игра се казваше „Смъртоносна битка“. Другата — „Национална баскетболна асоциация“. Дръпнах си за последно от цигарата и забучих фаса в чашата за кафе, която използвах за пепелник.

— Искаше да ми кажеш нещо — подканих аз.

Гавилан се подсмихна, без да ме поглежда в очите.

— Шафино ти има зъб — оповести хлапето.

— Не думай!

— Свалял си жена му. Поне така твърди вторият ми баща. Ти имаш ли ум в главата си бе, човек? Шафино ще гони до дупка всеки, чукал жена му. И още нещо. Вторият ми баща никога няма да ти прости, че си го ударил.

— Пък аз все се надявах да прояви великодушие и да го забрави! Явно не ми е писано.

Да ви кажа, не си падам много-много по разговорите с дечица. Не съм от хората, които ще ги погалят по главицата или ще ги погъделичкат под брадичката. Не твърдя и че ги разбирам. Гавилан надали щеше да се хване на евтини номера, но и аз нямах намерение да се впускам в тях.

— Онзи бездомник е пречукал жената на Шафино — продължи Гавилан. — А той, моля ви се, си говори по телефона, все едно не е станало нищо. Този негодник сърце няма.

— Шафино е прекрасен човек — подсмихнах се аз и запалих поредната цигара.

— Не знам дали е прекрасен — отвърна момчето. — Идвал е тук два-три пъти. Но знам, че му сече пипето. И не си поплюва. Втория ми баща го е страх от него. Това го знам със сигурност.

Малчуганът отвори кутийката със „Смъртоносна битка“, погледна вътре и пак я затвори. Аз обаче успях да видя какво има в нея — не компактдиск, както би могло да се очаква, а сгъната изрезка от вестник.

— Познаваш ли го тоя Мики, дето са го пуснали да те следи? — поинтересува се Гавилан.

Отговорих, че не съм му виждал очите.

— Сега я втасахме! — завайка се хлапето. — Щом не го познаваш, как ще го спреш?

— Шафино вероятно е измислил всичко така, че да не го спра. Но сега не ми е до това.

Изтръсках пепелта от цигарата в чашата за кафе и се замислих за съобщението, оставено от Шафино. Мики нямаше да ме убие. Шафино не пипаше така. Беше го пратил да ме притисне, да превърне живота ми в ад, докато онзи никаквец накрая не реши, че е дошъл моментът да си разчисти сметките с мен и да ме премахне. Мики беше нещо като подгрявка — задачата му бе да ме тормози и да отклонява вниманието, а Шафино сам щеше да нанесе смъртоносния удар. От съобщението разбрах още едно: Хесус също беше в бандата на Шафино, в тайната група от ченгета, от която Линда се бе уплашила до смърт. Беше се опитала да ми разкаже за тях, но аз като последния глупак не й бях дал тази възможност. Дали само моят живот, или животът на всички не е нищо повече от едно безкрайно съжаление?

Между другото, шапка свалям на Бауза, задето е решил толкова блестящо въпроса с минималното почасово заплащане. Петдесет хиляди долара за някакви си четири часа работа, браво на него! Нещо ми подсказваше, че той не печели тези пари, като залепва пликове.