Дан Симънс - Куфарът

Пистолетът стреля пет пъти.

Мани Ливайн залитна, магнумът и палката отлетяха нанякъде в мрака и джуджето падна по лице. Лампата на главата му освети замръзналите листа. Снегът се сипеше на парцали.

Без да изпуска увития пистолет, Курц грабна лопатката и допълзя до Ливайн.

Беше пропуснал един изстрел, но два от останалите бяха пронизали гърдите на джуджето, един го беше улучил в гърлото и един беше попаднал в скулата му, отнасяйки цялото ухо.

Джуджето го гледаше смаяно. Опита се да каже нещо, но от устата му бликна кръв.

— Да, и аз съм изненадан — каза Курц, довърши го с лопатата и пребърка джобовете му. „Добре.“ Мобилният телефон беше в джоба на ризата и не беше пострадал.

Вече трепереше неконтролируемо, но се насили да набере телефонния номер, който беше запомнил наизуст още в Атика.

— Ало? Ало? — Гласът на Рейчъл беше нежен, ясен, спокоен и прекрасен.

Курц прекъсна връзката и набра номера на Арлен.

— Джо, къде си? Ако знаеш какво стана днес в офиса…

— Ти д-д-добре ли си? — успя да попита Курц.

— Да, но…

— Тогава млъкни и слушай. Ела във Варшава, на бензиностанцията на Тексако на кръстовището. Побързай.

— Варшава ли? На шосе двайсет? Защо…

— Вземи одеяло, аптечка и шивашки несесер. И побързай. — Курц затвори.

Отне му минута ровене из джобовете на трупа, докато намери ключовете за белезниците и за колата. Даже скапаната надупчена жилетка му беше малка — едва влезе в нея и нямаше никакъв шанс да я закопчее — но я облече, после натика Ливайн, магнума, телефона, раницата, палката, собствената си берета и стоманения куфар в плиткия гроб на Сами. А после свърши и най-трудоемката работа — да запълни дупката със замръзнала пръст.

Остави си миньорската лампа — за да вижда.

Арлен влезе в безлюдната бензиностанция на Тексако четирийсет минути след като Курц й се беше обадил. Варшава беше тихо селце, по това време на нощта съвсем тъмно. Арлен беше очаквала да види волвото на Курц, но на паркинга на бензиностанцията имаше само един линкълн.

Джо Курц излезе от линкълна със запалката от арматурното табло в ръка, постоя няколко секунди до резервоара на огромната кола и тръгна към Арлен. Беше гол, окървавен, кален и куцукаше. Скалпът отляво на главата му висеше като кървав парцал, а едното му око изобщо не се виждаше — толкова беше подуто.

Арлен понечи да излезе от буика, но в този миг линкълнът зад гърба на Курц избухна и пламна като факла. Курц не се обърна, а отвори дясната врата и каза:

— Одеялото.

— Какво? — Арлен го зяпаше недоумяващо. На светлината на лампата от купето той изглеждаше още по-зле.

Курц посочи седалката.

— Постели одеялото. Иначе ще оплескам всичко с кръв.

Тя разстла червеното памучно одеяло, което беше грабнала от стола си пред прозореца, и Курц се свлече на седалката. После каза:

— Карай. И включи парното на максимум.

На два километра от Варшава — горящата кола все още хвърляше оранжеви отблясъци в огледалото за обратно виждане — Арлен каза:

— Трябва да те закарам в болница.

Курц поклати глава и кървавото парче кожа и коса, увиснало от главата му, изшляпа.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Ще го зашием, като отидем у вас.

— Ще го зашием ?

— Добре де. — Курц се ухили през маската от спечена кръв и кал. — Ти ще го зашиеш, а аз ще пийна малко от уискито на Алън.

Арлен продължи да кара в мълчание.

— Значи да карам към нас? — каза накрая. Знаеше, че Джо никога няма да й каже какво се е случило тази нощ.

— Не. Първо ще отидем до Локпорт. Колата ми е там и — надявам се — дрехите и едно куфарче.

— Локпорт? — повтори Арлен и го погледна. Явно беше зле, но се държеше.

Курц кимна, уви се в червеното памучно одеяло и долепи с едната си ръка парчето кожа до черепа си, докато включваше радиото с другата. Намери някаква блус станция.

— Е — каза, когато започна едно парче на Мъди Уотърс, — кажи какво стана днес в офиса.

Арлен го погледна пак.

— Вече не ми изглежда толкова важно, Джо.

— Нищо, разкажи ми. И без това ни чака доста път.

Арлен поклати глава, но след това, докато караха на запад към Бъфало, започна да му разказва за следобеда и радиото свиреше убийствен, тъжен блус, а снегът се сипеше кротко в светлината на фаровете.

$id = 8006

$source = Моята библиотека

Резач, колач (англ.). — Б.пр.

Подобна на врана птица, обитаваща Южна Азия, с изключително богат диапазон на имитиране на гласове и звуци. — Б.пр.