Дан Симънс - Куфарът

Докато вървяха към колата на Курц, говореха за незначителни неща.

— Вие харесвате берети? — попита Курц.

— Досега не са ме разочаровали — отвърна Датчанина.

Курц кимна. Една от най-глупавите и най-сантименталните постъпки в живота му беше свързана с една берета преди доста години.

Бяха отминали труповете на двамата бодигардове във фоайето и този на още някакъв мъж в черни дрехи на алеята пред къщата.

— Извънреден труд? — отбеляза Курц.

— Реших на идване да се погрижа за възможните проблеми при излизането ви оттук — каза Датчанина.

Минаха покрай един храст, от който стърчаха два мургави крака в лачени обувки.

— Три — каза Курц.

— Седем, ако броим нощната камериерка и иконома.

— За тях платено ли е?

Датчанина поклати глава.

— Тях ги слагам като извънредни разходи. Въпреки че мога да ги приспадна на сметката на Гонзага.

— Радвам се, че Гонзага са се намесили.

— Убеден съм, че се радвате.

Стигнаха до портата. Беше отворена. Датчанина бръкна в джоба на палтото си и Курц се стегна.

Датчанина извади ръката си в ръкавицата и поклати глава.

— Не се притеснявайте от мен, господин Курц. Договорката ни беше изрична. Въпреки слуховете за противното, един милион долара е доста щедър хонорар дори в нашата професия. И дори тази професия има своя морален кодекс.

— Знаете, че парите дойдоха от Скаг Малкия.

— Естествено, че знам. Но това не променя нещата. Вие сте този, който се свърза с мен по телефона. Договорът е между нас.

Курц се огледа.

— Малко се страхувах, че някой от фамилия Фарино може да е платил повече от мен.

Датчанина отново поклати глава.

— Те бяха забележително стиснати. — После вдигна глава към небето. Беше съвсем тъмно и прехвърчаше сняг. — Знам какво си мислите, господин Курц. „Видях лицето.“ Не сте го видели. Това лице е толкова мое, колкото се казвам Нилс.

— Всъщност — каза Курц и вдигна куфарчето, — чудя се какво да правя с тези пари.

Датчанина пак се усмихна.

— Петдесет хиляди долара. Струваха ли си неприятностите, господин Курц?

— Да — отвърна Курц. — Струваха си. — Двамата излязоха през портата и Курц се поколеба пред волвото си с ключовете в ръка. Щеше да се почувства по-добре, когато вземеше в ръка хеклера. — Още един въпрос… А може и да не е въпрос…

Датчанина чакаше.

— Скаг Малкия… Стив Фарино… ще излезе и ще оправи тази бъркотия.

— Моето впечатление е, че точно за това беше този един милион долара.

— Да. Скаг Малкия е точно толкова стиснат, колкото и останалите си роднини, но това му беше единственият шанс да седне отново зад волана. Но аз всъщност имах предвид, че когато Скаг излезе, сигурно ще иска да изреже свободните краища.

Датчанина кимна.

— По дяволите — каза Курц. — Няма значение. — После се качи във волвото. Датчанина остана до колата. Значи нямаше бомба. Курц запали двигателя, даде на заден по безлюдното шосе и погледна в огледалото за обратно виждане.

Датчанина си беше отишъл.

Курц извади пистолета изпод седалката и го сложи в скута си. Включи на скорост, подкара колата и докосна с дясната си ръка куфарчето на дясната седалка. Караше около разрешената скорост или с по-ниска. Нямаше шофьорска книжка и моментът не беше подходящ да го спре шерифът на Орчард Парк.

Не беше изминал и три километра, когато на задната седалка иззвъня някакъв мобилен телефон.

Курц рязко спря край пътя, отвори вратата и се изтърколи на шосето. Той нямаше мобилен телефон.

Телефонът продължаваше да звъни.

„Семтекс“ — помисли си Курц. „С4“. Израелците и палестинците бяха спецове по телефоните бомби.

„Мамка му! — помисли си. — Парите.“ — Върна се при колата, взе куфарчето и го остави на безопасно разстояние от волвото.

Телефонът продължаваше да звъни. Курц осъзна, че е насочил хеклера към него.

„Какво ми става, по дяволите?“ Той върна куфарчето на седалката, пъхна пистолета в джоба си, взе телефона и натисна бутона.

— Курц?

Мъжки глас. Непознат.

— Курц?

Курц слушаше.

— Курц, аз съм пред една къщичка в Локпорт. Виждам момиченцето през прозореца. След десет секунди ще почукам на вратата, ще пречукам копелето, дето й се прави на баща, и ще отведа малката кучка някъде, за да се позабавляваме. Довиждане, Курц. — Мъжът затвори.

При нормални обстоятелства щеше да стигне от Орчард Парк до Локпорт за около трийсет минути. Курц стигна за десет минути с около сто и осемдесет по I-90 и почти със същата скорост по улиците на Локпорт.