Дан Симънс - Куфарът

Ливайн затръшна капака на багажника, качи се в колата и подкара.

Курц нямаше с какво друго да измерва времето освен с приливите и отливите на болката и бавното възстановяване на мускулния контрол, но когато колата най-накрая спря, сигурно беше минал поне час. Багажникът се отвори и Курц вдиша с удоволствие студения нощен въздух, макар че през целия път беше треперил от студ.

— Тук сме южно от Пери Сентър — каза Мани Ливайн. — Виждам само черни пътища. Накъде сме, да ти го начукам?

— Трябва да седна отпред и да ти показвам — каза Курц.

Джуджето се изсмя. Зъбите му бяха ситни и жълти.

— Няма да стане, Худини.

— Нали искаш прилично погребение за брат си?

— Да. Но това е задача номер две. Първата е да те убия и няма да позволя на никакви сантименти да ми попречат. Накъде сме?

Курц си позволи секунда за размисъл и за раздвижване на ръцете. По време на пътуването беше открил, че белезниците на китките и на глезените му са завързани едни за други и за нещо твърдо зад гърба му.

— Хайде, че нямам време. — Мани Ливайн се наведе напред с палката. Електродите на отвратителния уред бяха на около осем сантиметра един от друг. Той ги опря в двата края на дясното ухо на Курц и натисна бутона.

Курц изкрещя. Нямаше как. Замъгленото му от висящата кожа и засъхналата кръв зрение избухна в оранжево, премина в кървавочервено и избледня в бяло. Когато отново прогледна, Ливайн му се хилеше.

— На един километър след шосе 93 — прошепна Курц. — Черен път. Карай на запад към гората, докато свърши.

Ливайн опря електродите в тестисите на Курц и отново натисна бутона. Курц крещя дълго след като Ливайн затръшна капака на багажника и подкара колата.

Ливайн отвори багажника. В червената светлина на задните фарове прехвърчаха парцали сняг.

— Готов ли си да ме водиш? — попита джуджето.

Курц кимна отпаднало. Наистина го болеше и от най-малкото движение, но искаше да изглежда по-зле отколкото беше.

— Помогни ми да изляза — прошепна той дрезгаво. Това беше план А. Щом щеше да го води, Ливайн трябваше да го откачи и да махне белезниците от глезените му. Можеше да успее да сграбчи гадното джудже, докато отключваше белезниците. Скапан план, но досега не му беше хрумнало нищо по-умно.

— Да-да — отвърна мило Ливайн и опря палката в ръката на Курц.

Експлозия. Мрак.

Курц дойде в съзнание легнал на една страна на замръзналата земя. Премигна със здравото си око и се опита да прецени колко време е минало. Не много.

След като го беше зашеметил, Ливайн явно го беше измъкнал от багажника — доста грубо, ако съдеше по дупката в устата си, където допреди малко беше имало зъб — и го беше оковал наново. Сега ръцете на Курц бяха заключени пред него. По принцип това щеше да е добре, но белезниците бяха свързани с верига към оковите на глезените и към още една петметрова верига от качествена стомана, чийто край свършваше в ръцете на Ливайн.

Ливайн носеше яркооранжева раница, ушанка, дебела жилетка и нещо като миньорска лампа с яркооранжеви каишки на челото. Всеки нормален човек би изглеждал абсурдно в подобна екипировка: върху джуджето обаче тя изглеждаше идиотски скверна. Сигурно шоковата палка в лявата ръка, кучешката верига в дясната или огромният рюгер в колана убиваха всичко смешно в гледката.

— Ставай — каза Ливайн и опря палката в стоманената верига.

Курц се сгърчи, потрепери и едва не се подмокри.

Ливайн пъхна палката в джоба на жилетката и хвана рюгера. Курц се изправи мъчително на колене и след това на крака. Виеше му се свят. Можеше да надбяга Ливайн, но „надбягването“ щеше да продължи пет метра, докато джуджето не изпразнеше пистолета си в него. Междувременно снегът заваля на парцали и Курц се разтрепери и повече не спря. Съвсем абстрактно се зачуди кой ще го убие пръв — студът или Ливайн.

— Тръгвай. — Ливайн издрънча с веригата.

Курц се огледа и тръгна към тъмната гора.

— Знаеш, че Сами изнасили и уби жената, с която работехме заедно — каза Курц след около петнайсет минути.

Бяха излезли на една широка тъмна поляна. Единствената светлина идваше от миньорската лампа на Мани Ливайн.

— Млъквай. — Ливайн беше много предпазлив и през цялото време нито се доближи на повече от три метра от Курц, нито позволи веригата да се опъне, нито свали магнума.

Курц се затътри през поляната, погледна към един голям бряст в далечния й край, после към едно друго дърво, отмина един пън и отново огледа поляната. После попита: